Не съвсем разказ...
2 мин за четене
Това не е съвсем разказ. Това са просто думи, които дори смисъл нямат. Защото те отдавна са изгубили своя смисъл. Сега са празни...може би след време, болката ще ги запълни, но сега те са празни. Празни са като всичко останало.
Това не е съвсем разказ, защото става дума само за мен. Но аз не съм лирически герой...аз съм само...всъщност няма значение. Важното е това, което усещам, а аз усещам тъй много...а и тъй малко.
Къде да търся изгубения смисъл не знам. А трябва да го намеря, защото сега само хаосът подрежда мислите...
А за какво друго да пиша, ако не за болката? Просто, защото друго не познавах. И все тъй не познавам. Мислех си за вечерта...всъщност за много вечери, които не ми донесоха нищо. Които ме оставяха сама, а и сама беше по-добре. Мислех за (по детски казано) тъжните неща, защото тях по-лесно разбирах.
Но разбирах ли ги наистина?
Банална, всяка една дума тук е банална. Вече написвана и използвана хиляди пъти. Какво ново да изрязя с нея? А има толкова много за казване.
Пиша за себе си, защото този път успях да ги видя...хората около мен. И бях изненадана, как можех да им вярвам тъй сляпо, тъй искрено, толкова колкото сърцето позволи, а да стане така. Да бъдеш предаден, да бъдеш пореден, да си незначителен. Страшничко е. А и често се случваше. Някой те предава или пък стоиш отстрани и гледаш лицемерието на тези около теб. И вътрешно се смееш, защото е смешно. Цялата тази "хармония" е просто твърде смешна. Това май бе причината да изгубя вяра в наистина ценни неща, а и в такива, които обичах от цялата си душа...само че сега вече душа няма, твърде студена, твърде мъртва, за да усети болката. Ето тогава изчезна и смисъла. А тогава той най-много ми трябваше. Той трябваше да обясни липсващата логика. Но го нямаше. И много хора също ги нямаше. Но най-болеше от тези, които знаеха, че трябва да са там, а се скриха. И аз упреквах. Защото тогава това бе най-лесно. Наистина най-лесно. Да, по-лесно бе после да се скрия (като страхливката, която може би съм или която може би крия в себе си) в мрака. И тогава опознах и другия свят, този на тъгата, защото там нещата бяха простички. Опиращи се на тази така банална болка. И на нищо повече. Поне аз неоткрих повече.
И се отдаваш на едни чувства, които не можеш да обясниш. Просто бях другаде. Защото така беше по-лесно. Но не ме бе страх, че съм далеч от хората с всичките им причини и начини да те наранят. Но го изпитах...този другия страх. Че един ден ще си отида и няма да съм направила нищо добро и истински значимо, нищо с което да помогна, нищо с което "да направя света по-добър" , нищо с което да ме запомнят. Ето това е страх.
Но и той избледня, когато смисълът изчезна.
Може би един ден тези думи ще приемат своя истински смисъл, но до тогава те ще останат празни...както и всичко останало.
А бе така лесно да повярвам...
Това не е съвсем разказ, защото става дума само за мен. Но аз не съм лирически герой...аз съм само...всъщност няма значение. Важното е това, което усещам, а аз усещам тъй много...а и тъй малко.
Къде да търся изгубения смисъл не знам. А трябва да го намеря, защото сега само хаосът подрежда мислите...
А за какво друго да пиша, ако не за болката? Просто, защото друго не познавах. И все тъй не познавам. Мислех си за вечерта...всъщност за много вечери, които не ми донесоха нищо. Които ме оставяха сама, а и сама беше по-добре. Мислех за (по детски казано) тъжните неща, защото тях по-лесно разбирах.
Но разбирах ли ги наистина?
Банална, всяка една дума тук е банална. Вече написвана и използвана хиляди пъти. Какво ново да изрязя с нея? А има толкова много за казване.
Пиша за себе си, защото този път успях да ги видя...хората около мен. И бях изненадана, как можех да им вярвам тъй сляпо, тъй искрено, толкова колкото сърцето позволи, а да стане така. Да бъдеш предаден, да бъдеш пореден, да си незначителен. Страшничко е. А и често се случваше. Някой те предава или пък стоиш отстрани и гледаш лицемерието на тези около теб. И вътрешно се смееш, защото е смешно. Цялата тази "хармония" е просто твърде смешна. Това май бе причината да изгубя вяра в наистина ценни неща, а и в такива, които обичах от цялата си душа...само че сега вече душа няма, твърде студена, твърде мъртва, за да усети болката. Ето тогава изчезна и смисъла. А тогава той най-много ми трябваше. Той трябваше да обясни липсващата логика. Но го нямаше. И много хора също ги нямаше. Но най-болеше от тези, които знаеха, че трябва да са там, а се скриха. И аз упреквах. Защото тогава това бе най-лесно. Наистина най-лесно. Да, по-лесно бе после да се скрия (като страхливката, която може би съм или която може би крия в себе си) в мрака. И тогава опознах и другия свят, този на тъгата, защото там нещата бяха простички. Опиращи се на тази така банална болка. И на нищо повече. Поне аз неоткрих повече.
И се отдаваш на едни чувства, които не можеш да обясниш. Просто бях другаде. Защото така беше по-лесно. Но не ме бе страх, че съм далеч от хората с всичките им причини и начини да те наранят. Но го изпитах...този другия страх. Че един ден ще си отида и няма да съм направила нищо добро и истински значимо, нищо с което да помогна, нищо с което "да направя света по-добър" , нищо с което да ме запомнят. Ето това е страх.
Но и той избледня, когато смисълът изчезна.
Може би един ден тези думи ще приемат своя истински смисъл, но до тогава те ще останат празни...както и всичко останало.
А бе така лесно да повярвам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лазарина Всички права запазени
