Неочаквано наследство
27 мин за четене
Неочаквано наследство
- По дяволите! – изруга Джон и се отпусна ядосан на
седалката. – Тези проклети задръствания!
Докъдето му стигаше поглед, се виждаше върволица от коли.
Той бе попаднал в едно типично за
Канзас Сити задръстване. Около него пищяха клаксони на
автомобили, придружени от шумните псувни на
шофЬорите. Хората отиваха на работните си места. Джон
не за първи път попадаше в подобна ситуация. Знаеше,
че за да я избегне, трябва да мине преди 7:30. Той
така и възнамеряваше да направи, но се обади майка му
и се наложи да я посети.
В 9,15 пристигна в офиса. Шефът му го видя и го
посрещна с думите:
- Е, Джон, този път каква беше причината? Да не
би бившата ти жена да е получила бъбречна криза и си я
закарал в болницата! Или пък си спукал гума по пътя!
Много съжалявам Джон, но от утре се считай безработен!
- Господин Брадли, не можете да ме уволните.
- Не само, че мога, но вече го направих.
- Но вие не разбирате...
- Как все на тебе се случва. Последният път те
предупредих, че при слеващо закъснение оставаш без
работа.
- Нека само ви обясня...
- Това е решението ми.
На следващата сутрин Джон се събуди със силно
главоболие. След като напусна службата, той посети
няколко заведения и се налива с алкохол, докато можеше
да стои на краката си. Така че сега беше махмурлия.
Изпи едно силно кафе и отиде да вземе вестника от
пощенската кутия. В нея имаше и едно писмо от Кара-ми,
Колорадо. Джон го прочете. Съобщаваха му, че наследява
ферма в местността и трябва да се яви за да се оформят
докумен-тите. Той си спомни, че има чичо, който живее
там. Старият Грегъ-ри трябва да е хвърлил топа -
помисли си безработният мъж. Това беше доведеният брат
на неговия баща. Чичото и племенникът не бяха много
близки, те дори не се познаваха особено добре, но
до-колкото Джон знаеше, човекът нямаше деца.
На другия ден бившият брокер хвана самолета за
Денвър. По време на пътуването възрастна двойка,
седяща до него, оживено коментираше посещението при
голямата си дъщеря. Емоциите от раждането на поредното
внуче ги владееха изцяло.
От Денвър Джон взе автобус за Карами. Той беше малък
град с ти-пичен фермерски вид. Оформянето на
документите по наследст-вото му отне час и половина.
на края, изморен от пътуването и от поставяне на
подписи, се добра до завещаното имение.
Къщата на Грегъри Маджилтън бе голяма и
отдалечена на три километра от града.Обслужваше се от
един старец, който се гри-жеше за всичко. Изглеждаше
на около шестдесет и пет години, сух, с изпъкнали очи
и скулесто лице. Той позна Джон, макар да не го беше
виждал от две години и още с посрещането каза:
- Отиде си, г-н Макджилтън. Отиде си чичо ви,
мир на праха му. Добър човек беше той. Такива като
него се раждат един на хиляда.
- Да, да. После ще си поговорим за него.Как ти
беше името?
- Казвам се Хари Барлоу, сър.
- Все още ли сам поддържаш къщата, Хари?
- Да. Два пъти седмично идва и една жена от
града за да изпе-ре и почисти.
Джон намери бутилка уиски от запасите на чичо
си и се подк-репи с две чаши. Беше на 33 години, метър
и седемдесет и пет ви-сок, русокос, с добро
телосложение. Жените го харесваха, но нико-га не
случваше на подходящата.
Останалата част от деня Джон прекара в Карами.
Обиколи целия град, както и местните кръчми. Хората
тук бяха различни от тези, които познаваше. Те не
носеха костюми, а ризи от груб плат и прашни джинси,
кърпи, вързани на врата, и кожени шапки с големи
периферии. Разговорите им бях за животни, земи и жени.
. . .
- Добро утро, сър – събуди го гласът на Хари. –
Закуската ви чака в кухнята.
След сутрешното хранене икономът и новият
собственик оби-колиха ранчото. Притежаваше 200 хектара
обработваема земя, за-сети предимно с царевица,
пшеница и люцерна, и тучни пасбища. Отглеждаха се
около 3 000 говеда плюс петдесетина коня. Когато Джон
отвори вратата на конюшнята, една греда падна на
земята. Точно в този момент той се наведе да си
завърже обувката и така се размина с удара.
- Кой отговаря за животните и помещенията им?
- Бил Спенсър. Заместваше чичо ви още приживе.
Отиде да доведе ветеринар, тъй като две -три крави
имат проблеми.
- Колко души общо работят в ранчото?
- С него девет, сър.
- Когато се върне, му кажи веднага да дойде
при мене!
. . .
Вечерта Джон бе посетен от двама местни джентълмени с
костю-ми.
- Добър вечер. Предполагам ,че вие сте
Маджилтън младши?
- Кой сте вие и какво обичате?
- Казвам се Самюел Фокс, а това е синът ми .
Идваме при вас делово -отвърна по-възрастният - около
петдесетгодишен, едър мъж с оредяла отпред коса. -
Може ли да влезем, мистър Маджил-тън?
Богатият наследник въведе двамата посетители
в кабинета на чичо си.
- Вие сте човек от голям град, мистър
Маджилтън. Предпола-гам, че досега никога не сте се
занимавали с ранчо и фермерска работа. Мога да ви
кажа, че това не е никак лесно. Сутрин ще тряб-ва да
ставате в пет часа, да се напоят животните, да бъдат
почис-тени помещенията, агрегатите и всички останали
апаратури да са в изправност, да се издоят кравите, да
се изведат на паша, да се ко-си трева, да се доставят
навреме храни и лекарства. . .
- По-накратко, драги! Кажи защо си дошъл!
- Аз искам да ви спестя всичко това, като купя
ранчото.
- Защо толкова искате да го купите?
- Аз съм бизнесмен и искам да вложа парите си
в нещо.
- И мислите, че моето ранчо е подходяща
инвестиция?
- Ако човек знае как да го управлява, да.
- Ще помисля над предложението и ще ви се
обадя след ня-колко дни.
На следващата сутрин Джон се качи на тавана
на къщата. Той беше целият в паяжини. Между
вехториите, които се намираха там, откри и едно
ковчеже. Довчерашният брокер не видя нищо друго
интересно и го занесе в стаята си. Тъй като нямаше
ключ, се нало-жи да разбие ключалката. Съдържанието
представляваше книжа - най-различни документи, писма
и тем подобни. Но сред тях Джон откри и много стара
карта. На нея бе изобразен Карами и заобика-лящите го
селища. Младият мъж намери имението на чичо си и един
знак привлече вниманието му. В земята на Ранчото се
съ-държаше нефт.
Още същият ден Джон отиде в кметството и
поиска карта на Карами и околието му. Най-накрая една
служителка му предостави такава, но за жалост върху
нея липсваше нефтеното находище. Градското момче
настоя за по-старо географско изображение на
местността, но нямало такова в архива.
. . .
- Ето ви кафето и препечените филии, сър.
- Благодаря, Хари. Седни при мен! Налей си
кафе и остани да ми правиш компания! Разкажи ми нещо
за себе си, Хари! От колко години работиш в имението?
- От тридесет и пет години, сър.
- Наричай ме просто Джон. От Карами ли си
родом, Хари?
- Не сър, от Оклахома.
- Как се озова в това градче ?
- Дълга история , сър.
- Джон, Хари, Джон. Кажи ми нещо - как прекара
старият пос-ледните седмици от живота си?
- Той беше болен и състоянието му непрекъснато
се влоша-ваше.
- От какво страдаше Грегъри?
- Имаше болно сърце.
- А вземаше ли някакви лекарства?
- Да, сър.
- Ще ми покажеш какви лекарства е вземал, но
преди това ми кажи кой го посети през последните, да
речем две-три седмици.
- Хелън - неговата приятелка и доктор Самърс.
А, да. Баща ви също намина две - три седмици преди
смъртта, както и един стар приятел на господин
Маджилтън на име Oукли.
. . .
Времето беше доста топло. Идеше краят на май и хората
ходеха леко облечени. По фланелка на футболния отбор
на Канзас сити Джон спря колата пред кабинета на
доктор Самърс. Забави се око-ло половин час. Лекарят
посетил Грегъри три пъти за последния месец. Болният
изглеждал зле, но състоянието му трябвало да се
подобри след изписаното лечение. Последвалото развитие
озада-чаваше медика, след като дори беше увеличил
дозата на едно от лекарствата. Не можеше да си го
обясни.
- Това ли са медикаментите, които чичо Грегъри
е вземал? - и Джон извади кесията, която Хари му бе
показал.
- Да.
Друго място, посетено от Джон, бе съдa. Успя
да издейства ексхумация на мъртвото тяло. Резултатите
сочеха категорично, че Грегъри е бил тровен системно
в продължение на 20 дни. Според доктор Самърс,
отровата вероятно е била прибавена в капките, пити от
болния. Момчето от големия град успя да убеди местните
власти да не уведомяват пресата в близките три дни,
защото е от изключително значение за разкриването на
престъпника да се за-пази мълчание през този срок.
За сега Джон разполагаше с убит чичо, знаеше
как е станало това, имаше карта с нефтено находище,
обозначено върху земята на ранчото, и предложение за
продажба на имота.
Времето продължаваше да е все така хубаво.
Черешите бяха узрели, а чистият въздух се отразяваше
добре на Джон. През следващите дни той посети много
места, между които и кметство-то. По улиците срещаше
босоноги хлапета, стрелящи се с детски пистолети. На
излизане от един супермаркет млада жена привлече
вниманието му и богатият наследник блъсна възрастна
дама, коя-то падна на земята и при това изтърва
покупките си. Почувствал се виновен, Джон веднага й
помогна да стане и я закара с колата до дома й. Тя на
свой ред го покани да влезе. Попита го кой е и какво
прави в града. Оказа се, че навремето е била близка с
чичо му.
Следваща спирка за него бе старият Оукли -
приятелят на Грегъри Маджилтън, за когото Хари
спомена. Той се оказа приятен старец, който с
удоволствие си поприказва с него.
Два дни по-късно в къщата на най-новия фермер
започнаха да пристигат хора. Първа дойде прислужницата
Аманда Кюъл - около тридесет и пет годишна жена, с
големи очи, дълга черна ко-са и добре сложено тяло,
чиито едри и стегнати гърди издуваха блузата й. Втори
бяха родителите на Джон - мистър и мисис Ма-джилтън.
Той - среден на ръст с прошарена коса и запазен външен
вид, а тя - висока, леко напълняла с годините, с дълга
гъста коса, продълговато лице и дебели крака. След тях
пристигна Хелън - бившата любовница на чичото - висока
слаба жена на четиридесет и две години със скулесто
лице и матов тен; дойде и Самуел Фокс - желаещият да
купи ранчото; Хари, който естествено си беше в къщата
и последен - Бил Спенсър - управителят на ранчото.
- Съжалявам, че закъснях, сър, но прибирахме
сеното и лю-церната и трябваше да се складират - каза
той влизайки.
Въведоха всички гости в дневната и тя цялата
ехтеше от при-казките им. Всеки се чудеше какво прави
на това място и сред тия хора.
- Предполагам, че вие всички искате да знаете, защо
съм ви съб-рал тук.
- Вижте, ако това е някаква семейна сбирка, то
аз нямам наме-рение да присъствам на нея - обади се
Самуел Фокс.
- Ще ви обясня защо сте тук. Вие всички
познавахте моя чичо - Грегъри Маджилтън и знаете, че
той умря преди дванадесет дни. Да, той беше болен, но
смъртта му не е била естествена - Джон из-вади от
джоба си шишенце с лекарство. – Това са капките, които
старият е вземал по предписание на доктор
Самърс.Интересното в случая е, че някой е прибавил в
тях бавно действаща отрова – го-ворещият изгледа
всички внимателно, правейки малка пауза. – Очевидно
този човек е желаел смъртта му и се намира между нас.
След първоначалния смут се чу гласът на
Самуел Фокс:
- Това е сериозно обвинение, момче. Надявам
се, че можеш да го докажеш.
Проявилият се “детектив” съобщи за
ексхумацията на трупа.
- Всеки един от вас е имал причина и
възможност да убие чи-чо Грегъри. Ще започна с вас
господин Фокс. Вие искате да купите ранчото.
Направихте ми предложение, както сте сторили и със
стария. Но защо? Ще ви отговоря на този въпрос. Вие
сте почти единствения, който знае, че в тази земя има
нефт. Навремето ва-шият баща е бил картограф за
околността. Когато са правени гео-ложки проучвания на
района, са му възложили да изготви карта. Той
изпълнява задачата. После прави нова карта, върху
която липсва нефтеното находище. Но преди това той
слага старата в една папка и излиза за малко от
кабинета си. В този момент влиза секретарката му и
трябва спешно да вземе някакъв документ ос-тавен за
подпис. Така тя вижда истинската карта и понеже е била
отделно от другите, я снима в кметството, където
разполагат с мощни фотоапарати. По-късно открива, че
Рупърд Фокс предава на местните органи друг вариант на
същата. Това ми разказа сама-та мисис Ачмонек,
въпросната дама. Между другото, по това вре-ме тя и
бащата на чичо са били в интимни отношения и тогава
гос-пожицата му дава снимката на оригинала. По нея той
изготвя ав-тентична карта, която аз намерих.
- Много си находчив, хлапе. Но не си мисли, че
съм отровил чичо ти.
Аз съм бизнесмен, а не убиец.
- Изглежда си наследил не само парите на
Грегъри – обади се Хелън.
- Вие, госпожице, също сте имали мотив да го
убиете. Вашата връзка е продължавала три години, през
които той постоянно ви е лъгал с обещания за женитба.
Също така моят роднина ви е изне-верявал с друга и вие
сте знаели. Може би ви интересува откъде ми е известно
? Ще ви кажа. Отбих се у Адъм Лоукли - стар прия-тел
на чичо. Разказах му как е умрял и от него узнах
посещаваните от Грегъри заведения. В бар “Лъки”
попаднах на един местен лю-бител на алкохола. След
петата текила, ние станахме доста близ-ки. Та от него
разбрах, че старият се е появявал там няколко пъти в
компанията на млада дама. Вие сте ги видели със
собствените си очи и сте вдигнали скандал. Чу ли са ви
да казвате, че ако не разкара другата, ще го убиете.
Страхували сте се, че по-младата съперница може да
сложи край на усилията ви за брак със замож-ния фермер
и да не се домогнете до парите му. И може би това е
щяло да се случи, ако не беше отровен.
- К-к-к-какво! Обвиняваш ли ме?-изсъска
освирепяла Хелън.
- Вие наистина имате болно въображение! Думите
идваха от Бил Спенсър.
- Точно за теб си мислех Бил. Кой ли е баща
ти?
Младият мъж остана шокиран след неочаквания
въпрос. Ли-чеше си смущението и объркването му. Челото
му се навлажни от избилата пот. Той беше около
тридесетгодишен, среден на ръст, с мустаци, светла
коса и светли очи.
- От стария пияница в кръчмата научих много
интересна исто-рия. На времето чичо и някой си Том
Даниелс са били съдружни-ци. Освен с ранчото, са се
занимавали и с отглеждането на тютюн. Но Даниелс се
пропива, след което старият мошеник успява да вземе и
неговия дял, а другият напуска града. В книжата на
Грегъ-ри намерих документи, върху които фигурира името
му. Обадих се в полицията в Денвър, където работи мой
бивш съученик и го про-учих. Оказа се, че е женен и
има син на име Бил Даниелс, чието ЕГН е 6006185183.
Ако си спомняш Бил, онзи ден ти поисках тру-довата
книжка за да проверя стажа ти. И знаеш ли какво ?
Твоето ЕГН е също 6006185183. Ти си този Бил Даниел и
това обяснява гредата, която за малко не ме уби при
влизането ми в конюшнята. Искал си да отмъстиш за
баща си нали и за това си го убил. И пос-ле едва не
убиваш мен. Вероятно си се надявал, че в завещанието
има клауза, при която ти би поел ранчото. Или пък си
действал по чужда заръка.
Настъпи минута мълчание.
- А аз защо бих убила чичо ви? – прозвуча
гласът на прислуж-ницата.
- Да наистина, защо? Вие понякога сте вземали
сина си с вас, когато сте идвали тук. Веднъж той
счупил скъпа френска ваза и Грегъри го ударил силно.
Вие едва ли сте го приели спокой-но.Още повече,че
месец преди това чичо е направил опит да ви изнасили.
Били сте само двамата в къщата. По едно време вие сте
изхвърчали от нея и сте ръсели обиди по негов адрес.
Двама от ратаите са ви видели, лицето ви е било
зачервено.
- А какъв е бил мотивът на Хари? - прозвуча
нечий глас и май принадлежеше на Самюел Фокс.
- Да, нека го питаме! Как се държеше бившия ти
работодател с теб, Хари? Когато си се разболявал
тежко, карал ли те е да рабо-тиш и да му слугуваш? В
лошо време карал ли те е да ходиш до града или до
съседното ранчо за да задоволяваш прищевките му? Можем
да питаме Бил Спенсър за отговора, както и неколцина
други. Удържаше ли ти Грегъри от заплатата, Хари, за
пиене по време на работа? Мислиш, че не знам как тайно
вдигаш бутилката?
Прислужникът не отрони нито дума. Той целият
почервеня и загледа пода пред себе си. Очите му
изпъкнаха още повече.
- А ти, Уилям, защо си посещавал ранчото два
пъти за един месец? -
обърна се Джон към баща си. - Колко пъти ти даваше
пари за да си плащаш дълговете? И колко пари загуби в
хазартни игри? Мислиш не знам, че си затънал в
дългове? Майка и на мене искаше, тъй ка-то парите не
ви стигали. Може би си се надявал, че с евентуална
част от наследството ще изплатиш всичките си дългове?
- Ти съвсем си откачил щом подозираш родния си
баща в бра-тоубийство.
Всички отправиха погледи към Джон, очаквайки
сега да об-вини и майка си. Но тя единствена нямаше
мотив, а и не бе стъп-вала във фермата през последния
месец.
- А сега, господа, ще помоля никой от вас да
не напуска къща-та.Ще дойдат полицаи за да ви разпитат
официално.
След тези потресаващи разкрития, за известно
време в стая-та настъпи пълна тишина. Всеки гледаше
другия с подозрение. Първо Фокс запали цигара, после
се поразмърдаха и другите.
Половин час по-късно всички бяха поканени в
трапезарията на обяд. Но почти никои не отиде. Част от
хората се настаниха в определените за тях стаи, а Фокс
и управителят излязоха навън. Дейна - майката на Джон
реши да си вземе душ. Преди да напусне всекидневната,
Хелън каза на домакина да се отбие в стаята й, тъй
като има да му съобщи нещо на четири очи.
И този ден времето бе приятно. Около къщата
имаше парк с алеи, цветя и храсти. Богатият наследник
се нахрани в трапезари-ята. След това отиде в стаята
си, отвори вратата на терасата и из-лезе на нея.
Запали цигара и се загледа в пчелите, които прелита-ха
от цвят на цвят и жадно забиваха хобот. Не мина много
време, когато той почука на вратата на Хелън. Никой не
му отвори. На-тисна дръжката и влезе. Гледката беше
страшна. На леглото ле-жеше просната високата жена, а
очите й бяха широко отворени. Около нея имаше кръв, а
в корема й - прободна рана. До тялото бе разтворен
вестник.
От полицията пристигнаха и се заеха с
разследването. По всяка вероятност жертвата е четяла в
легнало положение, когато нападателят е влязъл. После
тя е станала, но е била блъсната върху леглото и
намушкана с неизвестен засега предмет. Затова
свидетелстваха липсата на каквито и да е улики за
съпротива, как-то разположението на трупа. Краката й
стърчаха извън кревата, а ръцете й бяха до тялото. В
стаята в дясно от вратата бе разполо-жена секция, а
леглото се намираше до нея перпендикулярно. Жертвата
вероятно е лежала с глава обърната в посока,
противо-положна на вратата и е видяла късно убиеца.
Това обясняваше липсата на по-голяма борба между
жертва и нападател. На пода до леглото униформените
намериха ластик за коса. От трите жени в къщата
единствено Хелън го използваше. Като към това прибавим
факта, че в момента лисваше такъв на главата й, то
това не събу-ди подозрение.
Полицаите останаха в имението до вечерта.
Направиха сним-ка на трупа. Взеха поднокътен материал
и отпечатъци. Претърсиха къщата за оръжието на
убийството и евентуални други улики, но не откриха
нищо. Докато траеше процедурата, междувременно бя-ха
разпитани и всички присъстващи. Оказа се, че Аманда
Кюъл си е шила полата в стаята, госпожа Маджилтън е
вземала душ, Са-мюъл Фокс се разхождал в парка, Уилям
Маджилтън четял вест-ник в стаята си, Хари правил
списък с покупките за следващия ден, а Бил Спенсър
отишъл при животните, след което обядвал в кухнята. На
практика всеки от тях е имал достатъчно време да
из-върши убийството и да напусне незабелязано
местопрестъплени-ето.
Стаята на Хелън се намираше на втория етаж в
дъното на ко-ридора вляво. До нея спалнята беше
празна, а съседната при-надлежеше на Аманда. Стаите на
семейство Маджилтън и Хари бя-ха на същия етаж - в
другия край на къщата. Срещу тази на двама-та съпрузи
имаше баня. На първият етаж под стаята на Хелън се
намираше кабинета на Грегъри, а до него още един.
Следваха кух-ня и трапезария. Там бяха и
всекидневната, и спалнята на Джон, както и още една
баня точно под горната.
Вечерта полицаите си заминаха и взеха трупа
за изследване в моргата. Те предупредиха всички да не
напускат къщата. Аманда сервира вечерята, но този път
гладът надви напрежението и гос-тите седнаха на
масата. Никой не каза нито дума. Нещо във външ-ния вид
на госпожа Маджилтън привлече вниманието на Джон.
Из-веднъж на нея й потече кръв от носа и понеже нямаше
носна кър-па, баща му даде своята. По-късно, Самюел
Фокс попита коя стая е отредена за него и се оттегли.
Бил Спенсър излезе навън да изпу-ши една цигара, а
останалите последваха примера на бизнесмена. В края на
напрегнатия ден, сънят бе необходим на всички.
Само Джон сновеше из къщата. По едно време
усети, че стои пред кабинета на чичо си и влезе вътре.
Хари беше подредил и хаосът върху бюрото го нямаше.
Глобус и будилник бяха единст-вените оставени неща.
Погледът му се прехвърли върху витрина-та с ценни
предмети. И ето, че нещо привлече вниманието му.
Чи-чото имаше три моряшки ками имитация, които пазеше
от своя баща. Джон ги помнеше още от малък, когато
идваше на гости на Грегъри. Бащата на стария бе
французин, а камите имаха синя, бяла и червена дръжка,
подредени в съответния ред. Но сега си-нята стоеше
след червената, а предния ден бившият брокер лично ги
видя на точните им места.
На следващата сутрин полицаите дойдоха
отново. Съдебният лекар бе свършил своята работа и
сега те имаха някаква предста-ва за оръжието на
убийството. Джон им помогна, като им разказа за
моряшките ками и те ги взеха и трите за изследване.
Към 11:30 часа от трапезарията се чу вик.
Временните обита-тели на къщата се запътиха натам.
Прислужницата Аманда креще-ше от страх и паника, и
причината бе мишка. Животното се пъхна в една дупка
под мивката. По-точно отдолу имаше шкаф и животно-то
се пъхна под него от страната към стената, тъй като ги
разделя-ха около десет сантиметра. Джон бръкна
интуитивно с ръка в дуп-ката и извади от там носна
кърпа с петна от кръв по нея. Дали тя бе използвана от
убиеца, докато е държал камата за да не остави
отпечатъци по нея! Вероятно всички си задаваха този
въпрос. Из-вика лейтенант Хил и той я взе за да се
установи чия е кръвта по нея. Градското момче си
спомни, че предния ден видя Бил Спен-сър да се навърта
около мивката и го съобщи на полицая.
Дали Хелън е знаела кой е сипал отровата в
лекарството на Грегъри или поне извършителят е
помислил така, след като тя по-иска да говори с Джон
насаме. Навярно убиецът я е чул и решил да не
рискува, премахвайки дамата.
Мисълта на богатия наследник бе прекъсната от
Фокс, който го попита къде е днешният вестник.
Хари и Бил се върнаха към работата си, докато
останалите гледаха телевизия или отидоха в спалните
си, или се разхождаха в парка.
В късния следобед новият фермер в Карами
посети помеще-нията за животни. В една стая двама от
ратаите правеха ясли за кравите. Джон ги погледа
известно време и продължи. Спря пред конюшнята и
запали цигара. Подпря се на вратата. Отвътре се чу
глас. Бившият брокер отвори вратата и влезе. Направи
няколко крачки. Тук коридорът завиваше вляво. Гласът
достигна отново до него. Джон се придвижи още малко и
видя баща си, застанал с гръб към него и говорещ
някому.
- Знам, че ти си я убила, Дейна. Ти никога не
ходиш без носни кърпи,
защото често ти тече кръв от носа. Използвала си я
като убиваш Хелън и затова после нямаше такава в себе
си. Но аз знам защо си го направила. Знам , че ти
имаше връзка с Грегъри и че Джон е ре-зултат от нея.
Още когато беше малък направих кръвни проби на двама
ни и така разбрах, че не е мой син. Мислила си,че
Хелън се кани да му разкрие тайната, в която и тя
вероятно е била посвете-на и затова го вика в стаята
си. А може би дори те е изнудвала. Е, няма ли да кажеш
нещо .
- Вярно е, че имах връзка с Грегъри, но той не
значеше нищо за
мен. Винаги съм обичала само теб. - Гласът на Дейна
ставаше все по тъжен и умолителен.
- Затова ли уби Хелън? За да спасиш брака ни?
- гласът на Уилям звучеше укорително.
Съпругата му се разплака.
Джон напусна сцената, чийто свидетел стана
случайно и с нервни крачки се отправи към къщата.
Затвори се в собствената си стая, дълбоко потресен от
разкритието. Значи Грегъри е негов баща, но дали той
самият е знаел това. Сигурно. Иначе защо ще му
завещава ранчото. Сега богатият наследник си изясни
нещо. На вечеря той забеляза, че дългата коса на майка
му е мокра, но от врата надолу. При къпане тя винаги
използваше ластик за да го избегне. Тогава защо не
постъпи така и предния ден. След това Джон си спомни
за ластика, който полицаите намериха до леглото на
Хелън. Вероятно той е бил в джоба на Дейна и при
навеждането е паднал на пода.
На следващия ден лейтенант Хил се обади, за
да му съобщи резултатите от изследванията. Нямаше
чужда кожа под ноктите на убитата, липсваха и такива
отпечатъци от пръсти. Потвърди се, че оръжието е една
от трите ками, но само толкова. Бившият брокер не каза
нищо за откритието си. Фокс и Аманда получиха
разреше-ние да се приберат по домовете си. Но
семейство Маджилтън трябваше да остане в къщата,
докато траеше разследването. Бил Спенсър бе разпитан
още веднъж и тогава той обясни, че когато е видян при
мивката около времето на убийството, е поправял
во-допроводния кран. Полицията не разполагаше на
практика с ни-какви улики. Джон размишляваше за
следното: майка му е убила Хелън, но защо й е да
отравя Грегъри. Дали и той не се е канел да разкрие
тайната, ако изобщо е знаел, че има син. И има ли
въобще връзка между смъртта на двамата? Трябва да има
- каза си той.
Една вечер, докато се хранеха, баща му го
попита :
- Е Джон, какво мислиш за всичко случило се
през тия дни?
Джон не отговори веднага.
- Всъщност не се случиха кой знае какви неща.
Само една уби-та жена- каза той и погледна майка си в
очите. Тя не издържа на погледа му.- Не знам какво да
мисля. А ти, майко?
Дейна Маджилтън потръпна при тия думи.
- Не знам, сине. Ти си детективът в
семейството.
. . .
През последните три дни богатият наследник
отбягваше да е в близост до нея. Тя също не правеше
опити да привлече внима-нието му. След това на
семейство Маджилтън бе разрешено да се върне у дома
си, тъй като полицията не виждаше полза от
по-нататъшното им оставане в ранчото. Разследването не
водеше до никакви резултати. Заедно с тях за Канзас
сити замина и Джон. До-като го няма, Бил щеше да
управлява ранчото.
Още същия ден градското момче занесе едно
сако на хими-ческо чистене. На следващия отиде да си
го вземе, но когато слу-жителката му го подаде, той
забеляза, че не е неговото. В този мо-мент видя, че на
бележката пише Уилям Маджилтън.
- Извинете, госпожице, това сако не е мое, но
бихте ли ми ка-зали адреса на собственика!
- Щом не е ваше, какво ви интересува?
- Вижте, баща ми се казва Уилям Маджилтън и
може би е него-вото.
Оказа се,че е точно така и Джон взе сакото,
като каза на мо-мичето, че той лично ще го занесе на
своя роднина. Запали колата и спря пред блока на
родителите си. Преметна бащиното сако през ръка, но
видя,че в единия джоб има нещо. Той бръкна и извади
шише с лекарство, същото като това, което използваше
чичо му : “Значи татко е отровил Грегъри и след това е
сменил шишетата” – помисли си. “Нима и двамата ми
родители са убийци?”. Причерня му и му се зави свят.
Подпря се на колата за да не падне. Той беше шокиран и
объркан. Тези, които го бяха възпитали, кое е добро и
кое е зло, се оказаха безскрупулни престъпници.
Трябваше му един час да се съвземе и потегли. Беше
много нервен. На едно кръстовище той не видя огромен
камион, който идеше отдясно и не успя да реагира на
време. Всеки момент превозното средство , движещо се
бързо, щеше да го премаже. Джон затвори очи.
Събуди се в леглото си, целият облян в пот.
“Било е само сън” – каза си той и стана. Имаше силно
главоболие и като че ли беше махмурлия. Изпи едно
силно кафе и отиде да вземе вестника от пощенската
кутия. В нея имаше и едно писмо от Карами, Коло-радо.
Съобщаваха му, че Грегъри Маджилтън е починал и той е
определен за наследник…
- По дяволите! – изруга Джон и се отпусна ядосан на
седалката. – Тези проклети задръствания!
Докъдето му стигаше поглед, се виждаше върволица от коли.
Той бе попаднал в едно типично за
Канзас Сити задръстване. Около него пищяха клаксони на
автомобили, придружени от шумните псувни на
шофЬорите. Хората отиваха на работните си места. Джон
не за първи път попадаше в подобна ситуация. Знаеше,
че за да я избегне, трябва да мине преди 7:30. Той
така и възнамеряваше да направи, но се обади майка му
и се наложи да я посети.
В 9,15 пристигна в офиса. Шефът му го видя и го
посрещна с думите:
- Е, Джон, този път каква беше причината? Да не
би бившата ти жена да е получила бъбречна криза и си я
закарал в болницата! Или пък си спукал гума по пътя!
Много съжалявам Джон, но от утре се считай безработен!
- Господин Брадли, не можете да ме уволните.
- Не само, че мога, но вече го направих.
- Но вие не разбирате...
- Как все на тебе се случва. Последният път те
предупредих, че при слеващо закъснение оставаш без
работа.
- Нека само ви обясня...
- Това е решението ми.
На следващата сутрин Джон се събуди със силно
главоболие. След като напусна службата, той посети
няколко заведения и се налива с алкохол, докато можеше
да стои на краката си. Така че сега беше махмурлия.
Изпи едно силно кафе и отиде да вземе вестника от
пощенската кутия. В нея имаше и едно писмо от Кара-ми,
Колорадо. Джон го прочете. Съобщаваха му, че наследява
ферма в местността и трябва да се яви за да се оформят
докумен-тите. Той си спомни, че има чичо, който живее
там. Старият Грегъ-ри трябва да е хвърлил топа -
помисли си безработният мъж. Това беше доведеният брат
на неговия баща. Чичото и племенникът не бяха много
близки, те дори не се познаваха особено добре, но
до-колкото Джон знаеше, човекът нямаше деца.
На другия ден бившият брокер хвана самолета за
Денвър. По време на пътуването възрастна двойка,
седяща до него, оживено коментираше посещението при
голямата си дъщеря. Емоциите от раждането на поредното
внуче ги владееха изцяло.
От Денвър Джон взе автобус за Карами. Той беше малък
град с ти-пичен фермерски вид. Оформянето на
документите по наследст-вото му отне час и половина.
на края, изморен от пътуването и от поставяне на
подписи, се добра до завещаното имение.
Къщата на Грегъри Маджилтън бе голяма и
отдалечена на три километра от града.Обслужваше се от
един старец, който се гри-жеше за всичко. Изглеждаше
на около шестдесет и пет години, сух, с изпъкнали очи
и скулесто лице. Той позна Джон, макар да не го беше
виждал от две години и още с посрещането каза:
- Отиде си, г-н Макджилтън. Отиде си чичо ви,
мир на праха му. Добър човек беше той. Такива като
него се раждат един на хиляда.
- Да, да. После ще си поговорим за него.Как ти
беше името?
- Казвам се Хари Барлоу, сър.
- Все още ли сам поддържаш къщата, Хари?
- Да. Два пъти седмично идва и една жена от
града за да изпе-ре и почисти.
Джон намери бутилка уиски от запасите на чичо
си и се подк-репи с две чаши. Беше на 33 години, метър
и седемдесет и пет ви-сок, русокос, с добро
телосложение. Жените го харесваха, но нико-га не
случваше на подходящата.
Останалата част от деня Джон прекара в Карами.
Обиколи целия град, както и местните кръчми. Хората
тук бяха различни от тези, които познаваше. Те не
носеха костюми, а ризи от груб плат и прашни джинси,
кърпи, вързани на врата, и кожени шапки с големи
периферии. Разговорите им бях за животни, земи и жени.
. . .
- Добро утро, сър – събуди го гласът на Хари. –
Закуската ви чака в кухнята.
След сутрешното хранене икономът и новият
собственик оби-колиха ранчото. Притежаваше 200 хектара
обработваема земя, за-сети предимно с царевица,
пшеница и люцерна, и тучни пасбища. Отглеждаха се
около 3 000 говеда плюс петдесетина коня. Когато Джон
отвори вратата на конюшнята, една греда падна на
земята. Точно в този момент той се наведе да си
завърже обувката и така се размина с удара.
- Кой отговаря за животните и помещенията им?
- Бил Спенсър. Заместваше чичо ви още приживе.
Отиде да доведе ветеринар, тъй като две -три крави
имат проблеми.
- Колко души общо работят в ранчото?
- С него девет, сър.
- Когато се върне, му кажи веднага да дойде
при мене!
. . .
Вечерта Джон бе посетен от двама местни джентълмени с
костю-ми.
- Добър вечер. Предполагам ,че вие сте
Маджилтън младши?
- Кой сте вие и какво обичате?
- Казвам се Самюел Фокс, а това е синът ми .
Идваме при вас делово -отвърна по-възрастният - около
петдесетгодишен, едър мъж с оредяла отпред коса. -
Може ли да влезем, мистър Маджил-тън?
Богатият наследник въведе двамата посетители
в кабинета на чичо си.
- Вие сте човек от голям град, мистър
Маджилтън. Предпола-гам, че досега никога не сте се
занимавали с ранчо и фермерска работа. Мога да ви
кажа, че това не е никак лесно. Сутрин ще тряб-ва да
ставате в пет часа, да се напоят животните, да бъдат
почис-тени помещенията, агрегатите и всички останали
апаратури да са в изправност, да се издоят кравите, да
се изведат на паша, да се ко-си трева, да се доставят
навреме храни и лекарства. . .
- По-накратко, драги! Кажи защо си дошъл!
- Аз искам да ви спестя всичко това, като купя
ранчото.
- Защо толкова искате да го купите?
- Аз съм бизнесмен и искам да вложа парите си
в нещо.
- И мислите, че моето ранчо е подходяща
инвестиция?
- Ако човек знае как да го управлява, да.
- Ще помисля над предложението и ще ви се
обадя след ня-колко дни.
На следващата сутрин Джон се качи на тавана
на къщата. Той беше целият в паяжини. Между
вехториите, които се намираха там, откри и едно
ковчеже. Довчерашният брокер не видя нищо друго
интересно и го занесе в стаята си. Тъй като нямаше
ключ, се нало-жи да разбие ключалката. Съдържанието
представляваше книжа - най-различни документи, писма
и тем подобни. Но сред тях Джон откри и много стара
карта. На нея бе изобразен Карами и заобика-лящите го
селища. Младият мъж намери имението на чичо си и един
знак привлече вниманието му. В земята на Ранчото се
съ-държаше нефт.
Още същият ден Джон отиде в кметството и
поиска карта на Карами и околието му. Най-накрая една
служителка му предостави такава, но за жалост върху
нея липсваше нефтеното находище. Градското момче
настоя за по-старо географско изображение на
местността, но нямало такова в архива.
. . .
- Ето ви кафето и препечените филии, сър.
- Благодаря, Хари. Седни при мен! Налей си
кафе и остани да ми правиш компания! Разкажи ми нещо
за себе си, Хари! От колко години работиш в имението?
- От тридесет и пет години, сър.
- Наричай ме просто Джон. От Карами ли си
родом, Хари?
- Не сър, от Оклахома.
- Как се озова в това градче ?
- Дълга история , сър.
- Джон, Хари, Джон. Кажи ми нещо - как прекара
старият пос-ледните седмици от живота си?
- Той беше болен и състоянието му непрекъснато
се влоша-ваше.
- От какво страдаше Грегъри?
- Имаше болно сърце.
- А вземаше ли някакви лекарства?
- Да, сър.
- Ще ми покажеш какви лекарства е вземал, но
преди това ми кажи кой го посети през последните, да
речем две-три седмици.
- Хелън - неговата приятелка и доктор Самърс.
А, да. Баща ви също намина две - три седмици преди
смъртта, както и един стар приятел на господин
Маджилтън на име Oукли.
. . .
Времето беше доста топло. Идеше краят на май и хората
ходеха леко облечени. По фланелка на футболния отбор
на Канзас сити Джон спря колата пред кабинета на
доктор Самърс. Забави се око-ло половин час. Лекарят
посетил Грегъри три пъти за последния месец. Болният
изглеждал зле, но състоянието му трябвало да се
подобри след изписаното лечение. Последвалото развитие
озада-чаваше медика, след като дори беше увеличил
дозата на едно от лекарствата. Не можеше да си го
обясни.
- Това ли са медикаментите, които чичо Грегъри
е вземал? - и Джон извади кесията, която Хари му бе
показал.
- Да.
Друго място, посетено от Джон, бе съдa. Успя
да издейства ексхумация на мъртвото тяло. Резултатите
сочеха категорично, че Грегъри е бил тровен системно
в продължение на 20 дни. Според доктор Самърс,
отровата вероятно е била прибавена в капките, пити от
болния. Момчето от големия град успя да убеди местните
власти да не уведомяват пресата в близките три дни,
защото е от изключително значение за разкриването на
престъпника да се за-пази мълчание през този срок.
За сега Джон разполагаше с убит чичо, знаеше
как е станало това, имаше карта с нефтено находище,
обозначено върху земята на ранчото, и предложение за
продажба на имота.
Времето продължаваше да е все така хубаво.
Черешите бяха узрели, а чистият въздух се отразяваше
добре на Джон. През следващите дни той посети много
места, между които и кметство-то. По улиците срещаше
босоноги хлапета, стрелящи се с детски пистолети. На
излизане от един супермаркет млада жена привлече
вниманието му и богатият наследник блъсна възрастна
дама, коя-то падна на земята и при това изтърва
покупките си. Почувствал се виновен, Джон веднага й
помогна да стане и я закара с колата до дома й. Тя на
свой ред го покани да влезе. Попита го кой е и какво
прави в града. Оказа се, че навремето е била близка с
чичо му.
Следваща спирка за него бе старият Оукли -
приятелят на Грегъри Маджилтън, за когото Хари
спомена. Той се оказа приятен старец, който с
удоволствие си поприказва с него.
Два дни по-късно в къщата на най-новия фермер
започнаха да пристигат хора. Първа дойде прислужницата
Аманда Кюъл - около тридесет и пет годишна жена, с
големи очи, дълга черна ко-са и добре сложено тяло,
чиито едри и стегнати гърди издуваха блузата й. Втори
бяха родителите на Джон - мистър и мисис Ма-джилтън.
Той - среден на ръст с прошарена коса и запазен външен
вид, а тя - висока, леко напълняла с годините, с дълга
гъста коса, продълговато лице и дебели крака. След тях
пристигна Хелън - бившата любовница на чичото - висока
слаба жена на четиридесет и две години със скулесто
лице и матов тен; дойде и Самуел Фокс - желаещият да
купи ранчото; Хари, който естествено си беше в къщата
и последен - Бил Спенсър - управителят на ранчото.
- Съжалявам, че закъснях, сър, но прибирахме
сеното и лю-церната и трябваше да се складират - каза
той влизайки.
Въведоха всички гости в дневната и тя цялата
ехтеше от при-казките им. Всеки се чудеше какво прави
на това място и сред тия хора.
- Предполагам, че вие всички искате да знаете, защо
съм ви съб-рал тук.
- Вижте, ако това е някаква семейна сбирка, то
аз нямам наме-рение да присъствам на нея - обади се
Самуел Фокс.
- Ще ви обясня защо сте тук. Вие всички
познавахте моя чичо - Грегъри Маджилтън и знаете, че
той умря преди дванадесет дни. Да, той беше болен, но
смъртта му не е била естествена - Джон из-вади от
джоба си шишенце с лекарство. – Това са капките, които
старият е вземал по предписание на доктор
Самърс.Интересното в случая е, че някой е прибавил в
тях бавно действаща отрова – го-ворещият изгледа
всички внимателно, правейки малка пауза. – Очевидно
този човек е желаел смъртта му и се намира между нас.
След първоначалния смут се чу гласът на
Самуел Фокс:
- Това е сериозно обвинение, момче. Надявам
се, че можеш да го докажеш.
Проявилият се “детектив” съобщи за
ексхумацията на трупа.
- Всеки един от вас е имал причина и
възможност да убие чи-чо Грегъри. Ще започна с вас
господин Фокс. Вие искате да купите ранчото.
Направихте ми предложение, както сте сторили и със
стария. Но защо? Ще ви отговоря на този въпрос. Вие
сте почти единствения, който знае, че в тази земя има
нефт. Навремето ва-шият баща е бил картограф за
околността. Когато са правени гео-ложки проучвания на
района, са му възложили да изготви карта. Той
изпълнява задачата. После прави нова карта, върху
която липсва нефтеното находище. Но преди това той
слага старата в една папка и излиза за малко от
кабинета си. В този момент влиза секретарката му и
трябва спешно да вземе някакъв документ ос-тавен за
подпис. Така тя вижда истинската карта и понеже е била
отделно от другите, я снима в кметството, където
разполагат с мощни фотоапарати. По-късно открива, че
Рупърд Фокс предава на местните органи друг вариант на
същата. Това ми разказа сама-та мисис Ачмонек,
въпросната дама. Между другото, по това вре-ме тя и
бащата на чичо са били в интимни отношения и тогава
гос-пожицата му дава снимката на оригинала. По нея той
изготвя ав-тентична карта, която аз намерих.
- Много си находчив, хлапе. Но не си мисли, че
съм отровил чичо ти.
Аз съм бизнесмен, а не убиец.
- Изглежда си наследил не само парите на
Грегъри – обади се Хелън.
- Вие, госпожице, също сте имали мотив да го
убиете. Вашата връзка е продължавала три години, през
които той постоянно ви е лъгал с обещания за женитба.
Също така моят роднина ви е изне-верявал с друга и вие
сте знаели. Може би ви интересува откъде ми е известно
? Ще ви кажа. Отбих се у Адъм Лоукли - стар прия-тел
на чичо. Разказах му как е умрял и от него узнах
посещаваните от Грегъри заведения. В бар “Лъки”
попаднах на един местен лю-бител на алкохола. След
петата текила, ние станахме доста близ-ки. Та от него
разбрах, че старият се е появявал там няколко пъти в
компанията на млада дама. Вие сте ги видели със
собствените си очи и сте вдигнали скандал. Чу ли са ви
да казвате, че ако не разкара другата, ще го убиете.
Страхували сте се, че по-младата съперница може да
сложи край на усилията ви за брак със замож-ния фермер
и да не се домогнете до парите му. И може би това е
щяло да се случи, ако не беше отровен.
- К-к-к-какво! Обвиняваш ли ме?-изсъска
освирепяла Хелън.
- Вие наистина имате болно въображение! Думите
идваха от Бил Спенсър.
- Точно за теб си мислех Бил. Кой ли е баща
ти?
Младият мъж остана шокиран след неочаквания
въпрос. Ли-чеше си смущението и объркването му. Челото
му се навлажни от избилата пот. Той беше около
тридесетгодишен, среден на ръст, с мустаци, светла
коса и светли очи.
- От стария пияница в кръчмата научих много
интересна исто-рия. На времето чичо и някой си Том
Даниелс са били съдружни-ци. Освен с ранчото, са се
занимавали и с отглеждането на тютюн. Но Даниелс се
пропива, след което старият мошеник успява да вземе и
неговия дял, а другият напуска града. В книжата на
Грегъ-ри намерих документи, върху които фигурира името
му. Обадих се в полицията в Денвър, където работи мой
бивш съученик и го про-учих. Оказа се, че е женен и
има син на име Бил Даниелс, чието ЕГН е 6006185183.
Ако си спомняш Бил, онзи ден ти поисках тру-довата
книжка за да проверя стажа ти. И знаеш ли какво ?
Твоето ЕГН е също 6006185183. Ти си този Бил Даниел и
това обяснява гредата, която за малко не ме уби при
влизането ми в конюшнята. Искал си да отмъстиш за
баща си нали и за това си го убил. И пос-ле едва не
убиваш мен. Вероятно си се надявал, че в завещанието
има клауза, при която ти би поел ранчото. Или пък си
действал по чужда заръка.
Настъпи минута мълчание.
- А аз защо бих убила чичо ви? – прозвуча
гласът на прислуж-ницата.
- Да наистина, защо? Вие понякога сте вземали
сина си с вас, когато сте идвали тук. Веднъж той
счупил скъпа френска ваза и Грегъри го ударил силно.
Вие едва ли сте го приели спокой-но.Още повече,че
месец преди това чичо е направил опит да ви изнасили.
Били сте само двамата в къщата. По едно време вие сте
изхвърчали от нея и сте ръсели обиди по негов адрес.
Двама от ратаите са ви видели, лицето ви е било
зачервено.
- А какъв е бил мотивът на Хари? - прозвуча
нечий глас и май принадлежеше на Самюел Фокс.
- Да, нека го питаме! Как се държеше бившия ти
работодател с теб, Хари? Когато си се разболявал
тежко, карал ли те е да рабо-тиш и да му слугуваш? В
лошо време карал ли те е да ходиш до града или до
съседното ранчо за да задоволяваш прищевките му? Можем
да питаме Бил Спенсър за отговора, както и неколцина
други. Удържаше ли ти Грегъри от заплатата, Хари, за
пиене по време на работа? Мислиш, че не знам как тайно
вдигаш бутилката?
Прислужникът не отрони нито дума. Той целият
почервеня и загледа пода пред себе си. Очите му
изпъкнаха още повече.
- А ти, Уилям, защо си посещавал ранчото два
пъти за един месец? -
обърна се Джон към баща си. - Колко пъти ти даваше
пари за да си плащаш дълговете? И колко пари загуби в
хазартни игри? Мислиш не знам, че си затънал в
дългове? Майка и на мене искаше, тъй ка-то парите не
ви стигали. Може би си се надявал, че с евентуална
част от наследството ще изплатиш всичките си дългове?
- Ти съвсем си откачил щом подозираш родния си
баща в бра-тоубийство.
Всички отправиха погледи към Джон, очаквайки
сега да об-вини и майка си. Но тя единствена нямаше
мотив, а и не бе стъп-вала във фермата през последния
месец.
- А сега, господа, ще помоля никой от вас да
не напуска къща-та.Ще дойдат полицаи за да ви разпитат
официално.
След тези потресаващи разкрития, за известно
време в стая-та настъпи пълна тишина. Всеки гледаше
другия с подозрение. Първо Фокс запали цигара, после
се поразмърдаха и другите.
Половин час по-късно всички бяха поканени в
трапезарията на обяд. Но почти никои не отиде. Част от
хората се настаниха в определените за тях стаи, а Фокс
и управителят излязоха навън. Дейна - майката на Джон
реши да си вземе душ. Преди да напусне всекидневната,
Хелън каза на домакина да се отбие в стаята й, тъй
като има да му съобщи нещо на четири очи.
И този ден времето бе приятно. Около къщата
имаше парк с алеи, цветя и храсти. Богатият наследник
се нахрани в трапезари-ята. След това отиде в стаята
си, отвори вратата на терасата и из-лезе на нея.
Запали цигара и се загледа в пчелите, които прелита-ха
от цвят на цвят и жадно забиваха хобот. Не мина много
време, когато той почука на вратата на Хелън. Никой не
му отвори. На-тисна дръжката и влезе. Гледката беше
страшна. На леглото ле-жеше просната високата жена, а
очите й бяха широко отворени. Около нея имаше кръв, а
в корема й - прободна рана. До тялото бе разтворен
вестник.
От полицията пристигнаха и се заеха с
разследването. По всяка вероятност жертвата е четяла в
легнало положение, когато нападателят е влязъл. После
тя е станала, но е била блъсната върху леглото и
намушкана с неизвестен засега предмет. Затова
свидетелстваха липсата на каквито и да е улики за
съпротива, как-то разположението на трупа. Краката й
стърчаха извън кревата, а ръцете й бяха до тялото. В
стаята в дясно от вратата бе разполо-жена секция, а
леглото се намираше до нея перпендикулярно. Жертвата
вероятно е лежала с глава обърната в посока,
противо-положна на вратата и е видяла късно убиеца.
Това обясняваше липсата на по-голяма борба между
жертва и нападател. На пода до леглото униформените
намериха ластик за коса. От трите жени в къщата
единствено Хелън го използваше. Като към това прибавим
факта, че в момента лисваше такъв на главата й, то
това не събу-ди подозрение.
Полицаите останаха в имението до вечерта.
Направиха сним-ка на трупа. Взеха поднокътен материал
и отпечатъци. Претърсиха къщата за оръжието на
убийството и евентуални други улики, но не откриха
нищо. Докато траеше процедурата, междувременно бя-ха
разпитани и всички присъстващи. Оказа се, че Аманда
Кюъл си е шила полата в стаята, госпожа Маджилтън е
вземала душ, Са-мюъл Фокс се разхождал в парка, Уилям
Маджилтън четял вест-ник в стаята си, Хари правил
списък с покупките за следващия ден, а Бил Спенсър
отишъл при животните, след което обядвал в кухнята. На
практика всеки от тях е имал достатъчно време да
из-върши убийството и да напусне незабелязано
местопрестъплени-ето.
Стаята на Хелън се намираше на втория етаж в
дъното на ко-ридора вляво. До нея спалнята беше
празна, а съседната при-надлежеше на Аманда. Стаите на
семейство Маджилтън и Хари бя-ха на същия етаж - в
другия край на къщата. Срещу тази на двама-та съпрузи
имаше баня. На първият етаж под стаята на Хелън се
намираше кабинета на Грегъри, а до него още един.
Следваха кух-ня и трапезария. Там бяха и
всекидневната, и спалнята на Джон, както и още една
баня точно под горната.
Вечерта полицаите си заминаха и взеха трупа
за изследване в моргата. Те предупредиха всички да не
напускат къщата. Аманда сервира вечерята, но този път
гладът надви напрежението и гос-тите седнаха на
масата. Никой не каза нито дума. Нещо във външ-ния вид
на госпожа Маджилтън привлече вниманието на Джон.
Из-веднъж на нея й потече кръв от носа и понеже нямаше
носна кър-па, баща му даде своята. По-късно, Самюел
Фокс попита коя стая е отредена за него и се оттегли.
Бил Спенсър излезе навън да изпу-ши една цигара, а
останалите последваха примера на бизнесмена. В края на
напрегнатия ден, сънят бе необходим на всички.
Само Джон сновеше из къщата. По едно време
усети, че стои пред кабинета на чичо си и влезе вътре.
Хари беше подредил и хаосът върху бюрото го нямаше.
Глобус и будилник бяха единст-вените оставени неща.
Погледът му се прехвърли върху витрина-та с ценни
предмети. И ето, че нещо привлече вниманието му.
Чи-чото имаше три моряшки ками имитация, които пазеше
от своя баща. Джон ги помнеше още от малък, когато
идваше на гости на Грегъри. Бащата на стария бе
французин, а камите имаха синя, бяла и червена дръжка,
подредени в съответния ред. Но сега си-нята стоеше
след червената, а предния ден бившият брокер лично ги
видя на точните им места.
На следващата сутрин полицаите дойдоха
отново. Съдебният лекар бе свършил своята работа и
сега те имаха някаква предста-ва за оръжието на
убийството. Джон им помогна, като им разказа за
моряшките ками и те ги взеха и трите за изследване.
Към 11:30 часа от трапезарията се чу вик.
Временните обита-тели на къщата се запътиха натам.
Прислужницата Аманда креще-ше от страх и паника, и
причината бе мишка. Животното се пъхна в една дупка
под мивката. По-точно отдолу имаше шкаф и животно-то
се пъхна под него от страната към стената, тъй като ги
разделя-ха около десет сантиметра. Джон бръкна
интуитивно с ръка в дуп-ката и извади от там носна
кърпа с петна от кръв по нея. Дали тя бе използвана от
убиеца, докато е държал камата за да не остави
отпечатъци по нея! Вероятно всички си задаваха този
въпрос. Из-вика лейтенант Хил и той я взе за да се
установи чия е кръвта по нея. Градското момче си
спомни, че предния ден видя Бил Спен-сър да се навърта
около мивката и го съобщи на полицая.
Дали Хелън е знаела кой е сипал отровата в
лекарството на Грегъри или поне извършителят е
помислил така, след като тя по-иска да говори с Джон
насаме. Навярно убиецът я е чул и решил да не
рискува, премахвайки дамата.
Мисълта на богатия наследник бе прекъсната от
Фокс, който го попита къде е днешният вестник.
Хари и Бил се върнаха към работата си, докато
останалите гледаха телевизия или отидоха в спалните
си, или се разхождаха в парка.
В късния следобед новият фермер в Карами
посети помеще-нията за животни. В една стая двама от
ратаите правеха ясли за кравите. Джон ги погледа
известно време и продължи. Спря пред конюшнята и
запали цигара. Подпря се на вратата. Отвътре се чу
глас. Бившият брокер отвори вратата и влезе. Направи
няколко крачки. Тук коридорът завиваше вляво. Гласът
достигна отново до него. Джон се придвижи още малко и
видя баща си, застанал с гръб към него и говорещ
някому.
- Знам, че ти си я убила, Дейна. Ти никога не
ходиш без носни кърпи,
защото често ти тече кръв от носа. Използвала си я
като убиваш Хелън и затова после нямаше такава в себе
си. Но аз знам защо си го направила. Знам , че ти
имаше връзка с Грегъри и че Джон е ре-зултат от нея.
Още когато беше малък направих кръвни проби на двама
ни и така разбрах, че не е мой син. Мислила си,че
Хелън се кани да му разкрие тайната, в която и тя
вероятно е била посвете-на и затова го вика в стаята
си. А може би дори те е изнудвала. Е, няма ли да кажеш
нещо .
- Вярно е, че имах връзка с Грегъри, но той не
значеше нищо за
мен. Винаги съм обичала само теб. - Гласът на Дейна
ставаше все по тъжен и умолителен.
- Затова ли уби Хелън? За да спасиш брака ни?
- гласът на Уилям звучеше укорително.
Съпругата му се разплака.
Джон напусна сцената, чийто свидетел стана
случайно и с нервни крачки се отправи към къщата.
Затвори се в собствената си стая, дълбоко потресен от
разкритието. Значи Грегъри е негов баща, но дали той
самият е знаел това. Сигурно. Иначе защо ще му
завещава ранчото. Сега богатият наследник си изясни
нещо. На вечеря той забеляза, че дългата коса на майка
му е мокра, но от врата надолу. При къпане тя винаги
използваше ластик за да го избегне. Тогава защо не
постъпи така и предния ден. След това Джон си спомни
за ластика, който полицаите намериха до леглото на
Хелън. Вероятно той е бил в джоба на Дейна и при
навеждането е паднал на пода.
На следващия ден лейтенант Хил се обади, за
да му съобщи резултатите от изследванията. Нямаше
чужда кожа под ноктите на убитата, липсваха и такива
отпечатъци от пръсти. Потвърди се, че оръжието е една
от трите ками, но само толкова. Бившият брокер не каза
нищо за откритието си. Фокс и Аманда получиха
разреше-ние да се приберат по домовете си. Но
семейство Маджилтън трябваше да остане в къщата,
докато траеше разследването. Бил Спенсър бе разпитан
още веднъж и тогава той обясни, че когато е видян при
мивката около времето на убийството, е поправял
во-допроводния кран. Полицията не разполагаше на
практика с ни-какви улики. Джон размишляваше за
следното: майка му е убила Хелън, но защо й е да
отравя Грегъри. Дали и той не се е канел да разкрие
тайната, ако изобщо е знаел, че има син. И има ли
въобще връзка между смъртта на двамата? Трябва да има
- каза си той.
Една вечер, докато се хранеха, баща му го
попита :
- Е Джон, какво мислиш за всичко случило се
през тия дни?
Джон не отговори веднага.
- Всъщност не се случиха кой знае какви неща.
Само една уби-та жена- каза той и погледна майка си в
очите. Тя не издържа на погледа му.- Не знам какво да
мисля. А ти, майко?
Дейна Маджилтън потръпна при тия думи.
- Не знам, сине. Ти си детективът в
семейството.
. . .
През последните три дни богатият наследник
отбягваше да е в близост до нея. Тя също не правеше
опити да привлече внима-нието му. След това на
семейство Маджилтън бе разрешено да се върне у дома
си, тъй като полицията не виждаше полза от
по-нататъшното им оставане в ранчото. Разследването не
водеше до никакви резултати. Заедно с тях за Канзас
сити замина и Джон. До-като го няма, Бил щеше да
управлява ранчото.
Още същия ден градското момче занесе едно
сако на хими-ческо чистене. На следващия отиде да си
го вземе, но когато слу-жителката му го подаде, той
забеляза, че не е неговото. В този мо-мент видя, че на
бележката пише Уилям Маджилтън.
- Извинете, госпожице, това сако не е мое, но
бихте ли ми ка-зали адреса на собственика!
- Щом не е ваше, какво ви интересува?
- Вижте, баща ми се казва Уилям Маджилтън и
може би е него-вото.
Оказа се,че е точно така и Джон взе сакото,
като каза на мо-мичето, че той лично ще го занесе на
своя роднина. Запали колата и спря пред блока на
родителите си. Преметна бащиното сако през ръка, но
видя,че в единия джоб има нещо. Той бръкна и извади
шише с лекарство, същото като това, което използваше
чичо му : “Значи татко е отровил Грегъри и след това е
сменил шишетата” – помисли си. “Нима и двамата ми
родители са убийци?”. Причерня му и му се зави свят.
Подпря се на колата за да не падне. Той беше шокиран и
объркан. Тези, които го бяха възпитали, кое е добро и
кое е зло, се оказаха безскрупулни престъпници.
Трябваше му един час да се съвземе и потегли. Беше
много нервен. На едно кръстовище той не видя огромен
камион, който идеше отдясно и не успя да реагира на
време. Всеки момент превозното средство , движещо се
бързо, щеше да го премаже. Джон затвори очи.
Събуди се в леглото си, целият облян в пот.
“Било е само сън” – каза си той и стана. Имаше силно
главоболие и като че ли беше махмурлия. Изпи едно
силно кафе и отиде да вземе вестника от пощенската
кутия. В нея имаше и едно писмо от Карами, Коло-радо.
Съобщаваха му, че Грегъри Маджилтън е починал и той е
определен за наследник…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Петков Всички права запазени
