* Приказка *

 "Не вярвайте на приказките, всичко е било истина!"

                                           Станислав Йежи Лец

                                                                           <?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />        <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />                   

         прелестните тъмносини дълбини на Килирамако се стрелна сребърна "дъга" с много дълга опашка. Отблясъците се носиха дълго след нея. На дъното пясъка се размърда. Зашумя вихър, зазвънтяха някъде звънци - отначало свенливо, после безумно, и тинята затанцува любимия си валс. Развълнува всичко наоколо, събуди мидите по камъните, уплаши морските обитатели, разбърка косите на русалките, разклати старите скелети на потъналите кораби, подивя напълно докато покри всичко в кафяво-сив облак, умори се ... и отново се намести по  пясъка до следващия си порив. Споменах русалките, но не за тях ще стане дума. На дъното освен тинята се намираха и много други неща.  Те бяха блестящи и красиви, тъжни и самотни, все още светещи и потънали в забрава, величествени и страховити. Не знам за Лувъра, но дънните експонати биха отнели много дни, за да ги видиш всичките, особено като се има предвид и любопитството (разни там куфари и метални кутии с катинари .... ). Но някъде там сред всичко това, недокосната от танца на тинята се издигаше купчина от пясък и разноцветни камъни. Стоеше си така дни наред и чакаше да бъде събудена и погалена, някой като нейната душа да й пожелае "Добро утро!" . Унесена в мечти и музика изведнъж се сепна - нещо под нея помръдна. Тя се оживи, но едновременно с това се и уплаши, досега не й се беше случвало нищо, освен разбира се потъването на стария кораб, но пък и това всъщност се случи на съседката.... 

дно босо краче се пададе иззад виолетовия камък , протегна се, изтръска целувките на мидите и закрачи назад - естествено, нали беше рак, макар появил се в края на март. Всъщност беше раче, едно такова любопитно, любопитно. Огледа се наоколо и ахна ... толкова много неща за разбиране, за разучаване. Тъкмо да тръгне ...  дочу въздишката под себе си и реши, че първо ще поговори с купчината, дето го беше приютила в скута си досега. Заразпитва я за всичко, което е чувала и виждала, а тяяя .... беше чувала много легенди, за много времена и съдби. Рачето от своя страна й разказа за всичките си идеи и мечти за бъдещите приключения - толкова вълнуващи истории, че купчината засия с всичките си разноцветни камъни и се унесе в "спомени" за тях. Рачето разбра, че времето за начинанията му е настъпило и потегли към първото нещо, което виждаше.Това беше един стар куфар с нещо светещо по средата. Пристъпвайки внимателно към него, рачето го разглеждаше от всички страни, обиколи го няколко пъти и тъкмо да го задмине, когато нещо скръцна и почука.

            - Падна капака, падна капака ! Искам да изляза ! Някой чува ли ме?

Рачето побутна капака и отвътре се показа нещо, което запълваше вътрешността на куфара, с много крака и очи като жълтите камъни, които познаваше. "Много странно, толкова е голямо, но не може да излезе..." ..."Защо се получава така?" - питаше се нашият герой, но отговора така и не идваше, повдигна рамене и продължи нататък. Може би ще научи по-късно.

На десетина метра от куфара се люлееше нещо интересно ... беше закрепено за нещо дълго и тънко и се въртеше от ляво - надясно , от дясно - наляво непрекъснато. Рачето установи, че въртенето съвпада с движението по дъното. Може би щеше да научи, че това е ветропоказател във форма на петел. Може би щеше да разгледа и други неща наоколо, но ... какво е това.

aшумя вихър и някъде зазвъняха звънци - свенливо, а после диво. Танцът на тинята започваше, но този път рачето не спеше под виолетовия камък, а беше насред най-силната стихия.Черни вълни го повдигнаха, уж нежно, но здраво го притиснаха и го запокитиха нагоре-надолу, наляво-надясно и отново така,въобще не знаеше къде се намира и какво ще стане с него. Загуби представа за времето, покри глава с щипки и зачака. Зачака  спокойствието и тишината и ... ето стана тихо, но все още тъмно и страшно. Бавно тинята се разстели по пясъка и се откри страхотна гледка. Шум и глъчка се долавяше, водоскоци и разноцветни камъни се преплитаха и смееха. И всичко това беше тооолкова близо. Рачето се поотърси от мътилката и ... закрачи към най-веселото място на света. Включи се в лудешката игра на слънцето, въртеше се с рибките в кръгове и почукваше мидите като кастанети, подскачаше весело и се смееше, очите му се напълниха с цветни феерии. Зави му се свят, спря да си почине и му се прииска да си поговори с приятелчетата си за света и слънцето, да им разкаже от къде идва, да ги попита кои са, но те продължаваха унесени и неуморно да играят "Толкова е хубаво да играааааеш ..." - пееха си те. Рачето се изуми. " Как е възможно нищо друго да не те интересува ... ". В този момент се почувства много тъжно. Засипа го неимоверна самота - самотата на целия свят. Нищо не беше толкова вълнуващо, щом няма с кого да го споделиш. Реши да излезе на брега и да види още, може пък и да намери още "едно добро същество", както се пее в една песен, с което да може да си играе, да си говори, да плаче и да се смее, да може дори да си мълчи, съзерцавайки някоя красота.Унесено в мисли стигна до един голям камък на брега, изкачи се върху него, сгуши се в една дупка и щом слънцето го погали уморено заспа и засънува.....

 това време, на едно друго място едно момче, четеше книга за това от къде сме дошли, кои сме ние и дали всичко е станало така или по друг начин. Четеше и мислеше за нещата, които не познаваше."Разхождаш се в гората, листата шумят под краката ти, птичките пеят - приятна картинка, но какво се крие зад това.Какви ли гласове е чула гората, радостни ли са били или са се страхували (може да се страхуваш от какво ли не) ; какво са видели птиците и дали сега не ми го разказва, но аз не я разбирам..." Кого можеше да попита за всички тези въпроси, а и други. Хората около него прекалено много се вълнуваха от различни неща - времето ( все не беше подходящо или пък не им стигаше), работата,  парите и др.,  е ....понякога можеше да си говори с някой за това, с друг за друго, но не намираше такъв като него, постоянно да пита и да търси, да гледа, да обикаля, да размишлява, да разгадава. Много му се искаше да се впусне в някоя откривателска мисия, да размърда старите пластове на земята и умовете. Но изпълнението на мечтите му бяха свързани с ония неща, които вълнуваха толкова много хора и толкова много хората. Това го ограничаваше - засега.

Момчето реши да се поразходи нанякъде. Тръгна по тихата уличка с брезичките, потърси с поглед своя "приятел", един рошав помияр, който е кажи речи кротък, но не е лошо да го държи човек под око, не го откри този път, открадна си един поглед към китните тераски и продължи надолу към шума на града. Мина покрай група хора, които продават и купуват разни неща, някои от които и те не знаят какви са. От време на време момчето се спираше покрай едни или други, обичаше да гледа монетите и да ги притежава разбира се, но не заради стойността им в пари, а за усещането, което носеха, звъна на гладиаторски мечове, страха на онези епохи, смеха на онези деца.

Този път нещо не го свърташе тук, необяснимо го теглеше към морето. Шумът на вълните и пяната беше като приспивна песен ( може би приспива някой сега ). По брега се търкаляха остатъците от едно лято. Тъгата се витаеше из въздуха и се чудеше кого да завладее. Може би щеше да успее с нашия герой, но той отново си засипа главата с въпроси. Гледайки слънчевата диря как разделя морето на две, то си спомни за едно друго море, за едни библейски времена и се запита дали е възможно физически да се осъществи това или това е една метафора и трябва да разберем какво всъщност означава, какво се е случило. Заслуша се в свистенето на вятъра, когато разбива пяната на вълните и се загледа в камъните. Винаги го бяха привличали с цветовете си, многообразието и формите си. Забеляза един страшен виолетов и се наведе да го разгледа. 

Понечи да го вземе, но той се размърда и под него нещо се размърда и протегна. Не беше допускало, че някога ще види рачешка протяжка - толкова беше симпатично. Едно малко раче се беше свряло  в една дупка и очевидно спеше, а виолетовия камък, който го привлече беше залепнал за черупката му. Момчето внимателно го повдигна и заразглежда как сладко се събужда , отваря очи и го поглежда ..."Дали ще се уплаши от мен?". Рачето от своя страна видя странна светлина, едно момче го гледаше с едни такива големи очи, блеснали от удивление, сияйни коси, разрошени от вятъра, усмихнато лице, озарено от доброта. " Въобще не е страшно, няма да бягам" рече си то и зачака какво ще се случи.

Момчето видя, че рачето си стои кротко и реши да му покаже любимите си места и въобще интересни неща. Изведнъж се сети за едно нещо и реши да го провери. Вървейки по пътя си мислеше "Какво ли ти е името, но понеже не можеш да ми кажеш ще те нарека на днешния ден Петъчинка". Рачето пък си каза "Tи пък тогава ще си Светулко, заради очите, косите и сърцето си."

Стигнаха най-накрая до мястото на срещата.Точно в 3,оо ч. след обяд от тук минаваше едно жълто куче, дето само момчето го виждаше и никой друг. Момчето се зачуди дали рачето ще го забележи.

очно в 3,оо ч. нещо рошаво и жълто се зададе по пътеката. Петъчинка се сепна,подскочи в шепата на Светулко и тупна от уплаха на земята. При удара заискри тревата и бръшляна се покри с виолетови отблясъци.

Рачето взе да се уголемява и расте, да се уголемява и променя, докато съвсем се прообрази.

Пред Светулко стоеше момиче, което знаеше някои от тайните на дълбините и умираше от нетърпение да му ги разкаже.

Е това е краят на историята...

Малко заприлича на ирландска легенда. Сега нашите двама герои си имат съвсем човешки имена ... досещате ли се?

  2002г