Път към щастието!!!

Празна ли съм? Или просто дъждът в мен притъпява живота в душата ми?! Кървя ли?! Или това е просто боя,а може би... Не!!! Плача ли? Да,плача! За какво? За всичко - за умиращата ми сила,за миналото,за тъгата,заради самите сълзи,които ме пречистват! Плача за теб,за него,за нея!Плача,защото ако крещя никой няма да ме чуе и ще се удавя в собствените си крясъци! Ще се усмихна... Да,някога! Ще избърша тъгата,но дали ще бъде истина? Дали тя няма да е някъде дълбоко в мен,очакваща удобният момент,в който да се появи! Някога... Да,тогава няма да се питам,тогава ще знам! Ще знам и ще съм щастлива,а може би... Не!!! Дали някога ще съм щастлива! Няма ли винаги да търся страданието,болката,кръвта,смъртта... Ще бъда ли празна?! А в момента празна ли съм? Има ли значение! Има ли някога,нещо,има ли сега,има ли утре или просто всичко е един потенциален край-залезът,последната капка мастило,усмивката,раждането... А в края - нищо не е от значение - дали си добър или лош,красив или грозен,има само край - едно нищо,празнота... Очакване! Ужас?! Ужас от това,че може би всичко е истина и теб наистина те няма,ти наистина си тук - отвъд,а може би не си! Може би сънуваш,тогава защо те боли,дали е заради чувството на празнота или заради това,че повече няма да се усмихнеш,но... Ти всъщност се усмихваш или май така ти се струва... Колко е объркващо всичко... А може да е просто,ножът на масата не те ли съблазнява... Вземи го... Чувстваш ли се празен? Запълни дупката,забий го в себе си,усети студената стомана,превърни я в част от теб,стопли я,дай й твоя живот и ела тук... В страната,където нищо не започва с въпрос,а с отговор... Отговор,който може би няма да можеш да понесеш... НЕ,спри! Вгледай се в себе си,чувстваш ли се празен?! Не,не си!!! Аз съм празната,аз виждам края,а ти новото начало,аз вярвам в съдбата,а ти в правото на избор... Аз съм миналото, а ти бъдещето,аз съм смъртта и умирам... Умирам от себе си,от празнотата си,а най-сетне успях да се усмихна... Най-сетне,след всичко-щастлива съм! Защо?! Незнам,може би,защото всичко свърши,страданието и болката... А може би тепърва започват,но въпреки това съм щастлива... Краят може да се окаже едно ново начало,не мислиш ли... Нали винаги вярваше в това,нали ме учеше,че бягството не е изход,а чисто и просто бягство,нали винаги казваще "Усмихни се”. Сега не искаш моята усмивка,сега искаш мен - празната и все пак усмихваща се кукла без душа! Пусни ме да си ида,кажи "Сбогом”! Но ти не го правиш,никога няма да го направиш! Ти имаш нужда от мен,без мен ти ще бъдеш празният-всичко си има противоположност - Ин и Ян,денят и нощта,животът и смъртта,аз и ти... Двойките неразделност... И въпреки това аз си тръгвам,остави ме... или... ела с мен... Пак поглеждаш към ножа... стоманата ти нашепва нещо,вика те,ти я взимаш,за миг я поглеждаш,виждаш отражението си в нея - толкова младо и красиво и с един точен и прав удар я забиваш навътре,навътре,навътре.... Изкрещяваш от болка и тъга,но моят вик е по-силен,вече не виждам нищо - няма те,всичко си отиде с теб - усмивката ми!Кръвта ти изтича,толкова е близо,вече докосна левия ми крак,сега десния... Теб те няма!!! Сега вече съм празна,а отговорите все не идват,сама съм,а ножът... Толкова примамлив... Чист сякаш току що не беше в онова тяло,което обичах така... Вика ме... Той е гласът на отвъдното,иска да ида там... И аз май го правя,пристъпвам в локвата кръв,все така топла и червена... Взимам го... Сега плача... Още миг... Кръвоизлив,болка треперещата ми ръка отстранява чуждото тяло от себе си и тогава остава неподвижна... Неподвижна в очакване... Очакване всичко да свърши и кръвта ни да се слее. Явно не е било боя... А душата ми... Тя бавно се отделя от тялото и поема ръката ти,готова за новото начало или пък не... Но със сигурност готова за дългия път на самооткритие и... Щастие.