Ревност

Не те мразя, просто ме обгръщаш непоносимо много.Чувството си е  чувство,не можеш да го изхвърлиш на боклука.
Вече не съм цвете.Не и за теб.Не мога да го определя.Утаява се.После изплува пак.Оставя ме неподвижна на стола и тогава не съм.Просто не съм..Не очаквах ,че ти си толкова много, поне не толкова.

Всъщност те мразя.Ще се заключа в банята и ще надраскам стените с онова червило,което ми подари..и каза,че ми отива червено.А аз ти подарих хвърчило..и заедно го закачихме на покрива.Помниш ли,помниш ли...
Ти-хо.Нищо няма.Само вода,която капе,капе...ваната се пълни.Аз съм риба.Скоро ще ми поникнат хриле и ще мога да дишам под нея.Отварям едното око..после другото. Бяло и студено е тук,толкова студено,че скоро размазаната светлина от лампата ще замръзне.Треперя - и не, не е от кафето.
Превключвам кранчето.
Стъклата се запарват..секунда и става топло, по-топло, нетърпимо топло.Спомените ми се разграждат,скоро няма да има значение коя съм, и името ми, и навика да си чупя ноктите си,цвета на косата,белезите по лактите.Ще залича и отговорите, а въпросите ще оставя да изтекат от мен като лоша болест.Всичко,всичко.
Клетките ми крещят, болка ли е?Отпускам се и лавата ме поглъща.О Боже, парашута не се отваря! Мен ме е страх от високото..а политам и ето, вече съм птица.Поникват ми крила,изпълва ме спокойствие,че съм толкова близо до Всевишния.
Водата от душа тече на обратно,а аз все още имам крака.За тях се залепват мравки,гравират се в кожата ми и пълзят из нея.Проклети същества, гъделичкат,а и не мога да дишам!
Смалявам се като Алиса, каква Алиса??не познавам това момиче,но дупката на ваната прилича на онази, нейната.Уф ,колко е глупава, да се подведе по един заек!Аз дори си имах причина,малка,разяждаща.Дали не страдам от слепота, или долу наистина е толкова тъмно.Като в меча бърлога.Но там няма октоподи, а ето-един огромен се приближава към мен.В интерес на истината пробвах подобен в по-малък мащаб първия път като бяхме на море с теб.Ама този е безобразно огромен.Я , очите му приличат на твоите.Но това си ти!!
Крещя,водата влиза в мен, както аз съм в нея, поглъща ме,а допира на пипалата е тъй влажен, белезникавите ти водораслови очи гледат в мен с тъпо учудване,кух, неразбиращ поглед.Беззъбата уста се отваря, изрича думи ,който не искам и не мога да разбера и изчезват като водни мехури,затворени в собственото си неодушевено пространство.
Не, махни се.Аз съм цвете.Да си чул цвете и октопод да общуват?Че те мълчат на различни езици.А и цветята се поливат с обич,за да цъфтят.Аз съм есенно цвете, крехко, мъничко,докоснеш ли го с по-груба ръка ще посърне.
Такова цвете не си виждал обаче.То се стахува от топлината и затова е попива шепнешком.Но я обича.Казва си ,че топлината е като въздуха, а въздухът е необходим, но не го дишаш съзнателно.

Ревност ли е?
Нямам собствени вещи,както нямам и теб.Ако те имам би следвало да съм слънчоглед и да гледам в твоята посока.Една посока, но свят има и от двете страни.
Не,не е любовно писмо, остави слънчогледите ..те отдавна изъхнаха в онази ваза до прозореца.Никой не ги смени и те си стоят там увяхнали.
Не, не си мисли,че е любовно писмо,Господине! Бих те убила , кожата ти ще закача като трофей , а бялата ми рокля ще напоя с кръвта ти и с нея ще се разходя по вечерните улици.Отива ми червено?.
Всъщност може и да ти се размине по-леко.Атентат на колата, спукани гуми, или просто летящи чинии в радиус сантиметър от крайчеца на ухото.
Или да сложа таралеж в леглото ти.Ама знаеш ли,таралеж не се лови лесно..казва ли съм ти?
Таралежите се чакат на малка пътечка много,много часове,защото се появяват когато си искат.Но са любопитни!
И ако сложиш малко червен пипер на камъче,те ще се приближат да го помиришат.Ких, ких,ких.
Тогава ти излизаш от скривалището си и го хващаш с ръце.
Тъй боли, таралежа, боли.А ти валиш, и се смееш, болиш, и още повече се смееш.

Дали е любов?Дали наистина не е любов.
А таралежите се раждали без бодли...