Спомен

Маса, красива, бяла покривка. Свещ. Тиха, нежна мелодия, изпълваща въздуха с романтичен привкус. Самотна жена и една снимка. Снимката на единствения мъж, когото някога е обичала. Усмихва се топло, иска да му каже: “ Ела любими, чакам те “. В съзнанието проникват тихите звуци на техните песни. Споменът се прокрадва с тихи стъпки, изпълвайки цялото и същество... Картичка, писмо, разговор..., писмо, картичка..., искрени думи, приятелско чувство, грижа, всеотдайност. Споменът и откри думите на чаровния рус мъж : “ Нека направим стъпка към нашето безкрайно приятелство “ и думите : “ Благодаря ти че те има “! Дни изпълнени с радост и безгрижен смях, миг на гордост изпълваше сърцата им. Безценно приятелство превърнало се в любов. Отново  разговори,  изпълнени с въздишки. Въпроси, които търсеха своя отговор, надежди заради които човек би живял. Писма написани с нежност, романтика, любов и трепетно очакване. Мига в който в нея се разгоря Вечния пламък на любовтс им, той отвърна: “ Аз винаги ще бъда истински “ ! Любов изпълваше сърцата им, опиянени от изгаряща тръпка те бяха изпълнени с непреодолим копнеж един за друг, но дали това не бе просто хубав сън?

Изведнъж чудото свърши, магията на любовта изчезна сякаш никога не бе я имало. Остана само красиво минало, болка и тъга, обгърната в черна мантия. Несподелени мигове, неизказани думи – всичко това умираше сред сълзите стичащи се по бледото, изпито лице. Тя беше още дете. Седна на ръба на скалата и зарида горчиво, не разбрала вината си. Зарида и студеният дъжд, заплакаха и чайките, тревожно с разбити от мъка сърца. Слънцето побърза да се скрие сърдито зад огромен буреносен облак. Той носеше гръм и дъжд. Валеше тихо, виновно сякаш противно на нечовешкия писък, който излизаше с пълна сила от нея. Страх, самота, отчаяние... Студеният дъжд заплашително проникна във всичко наоколо и сякаш искаше да потуши парещата болка в нея. Момичето бе изтръгнато от своя унес. Стана и с вдървени от болка и студ крака пристъпи към ръба на скалата. Надвеси се, и някакво странно спокойствие на мъртва тишина го обзе. Вътрешен глас му нашепваше, че всичко скоро, много скоро може да свърши. Момичето апатично гледаше разбиващите се с грохот вълни в подножието на скалата и безлюдния плаж, където някога бе започнала магията. То протегна напред ръце сякаш да докосне жадуваният до болка мъж, но само презрителния вой на вятъра заби хиляди ледени игли във разкъсаното вече сърце. Бавно, но сигурно мракът напредваше. Момичето изпищя от ужас и с невиждащи от сълзи очи побягна към нищото... Бягаше без път и посока, бягаше от причиненото предателство... Искаше да събере разпилените без милост, части от своята топла мечта, която беше някъде там и продължаваше весело и безспирно до гони вятъра... Момичето намери сили да се усмихне въпреки болката сковала сърцето му. В онзи ден то бе съзряло в своята младост, бе се превърнало в жена. Тази жена бе загубила своата дългоочаквана любов, но все още не бе загубила сърцето си. Тя бе успяла да съхрани частички разбита надежда, капчици вяра за думите, които се бяха жигосали като клеймо в нея: “ Някой ден... казваше си тя, някой слънчев ден “...

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

...Жената бе изтръгната от спомена, сервитьорът донесе розите, които бе поръчала. Тя тръгна бавно по плажа, а там имаше толкова щастливо влюбени двойки. Две сълзи заблестяха в очите и, две сълзи и познатата болка... Усмихна се, притисна до себе си една бяла и една червена роза и пое бодро по дългия път напред. Тя никога не оставяше своите задачи недовършени, защото нейната мисия бе любовта. Отнесе цветята в една пищна градина, която мъжът с красивата усмивка някога и бе подарил с думите: “ Обичам те “!

Господи тя все още му вярваше! И така, изпълнена с усмивка и късче несломена надежда жената продължи...