* * *
Разлагащи се трупове в тъмата
вещаят бури,снегове.
Бавно пак пълзи змията,
пукат се студени ледове.
Женски писъци в пламъци избухват
и раздират хорските сърца.
Невидими ръце на врата почукват,
плашат нечии лица.
В борова хора само момченце
рови в хладната земя.
Изоставено детенце,
жадно търсещо храна.
А тъмнината с всеки миг
все повече нахлува.
Страшен писък,грозен вик
над дърветата върлува.
А момченцето със страх
гледа горската пътека.
Те обгърната в мрак,
някак плашеща човека.
До момченцето аз ровя,
вадя стъклени слънца.
Теб аз искам да изровя,
ти потъваш в мъгла.
А къде изчезна всъщност
и защо не връщаш се за мен?
Недостойна съм за тази длъжност,
ще остана вечно в твоя плен.
Тъмнината ще се скрие,
ще яде самотното момче.
И момиче ще открие,
че пак го няма нейното дете.
Ще те чакам до полуда,
ще крещя неспирно твоя глас.
Ще ме гледаш с почуда.
Ти знаеш,че съм в твоя власт
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Жана Симеонова Всички права запазени
