Един Ден
Сълза проблясва със зората,
и бледо е лицето на деня,
Студена пак събужда се тъгата,
а погледа трептящ потъва в рохката Земя.
Мисълта се дави в кал кипяща,
и търси гибел в свойта самота,
за края с викове зовяща,
убива крехката душа.
Денят съзира мрак в сърцето,
и топли го със хиляди слънца,
бори се със болката в детето,
живяло в мен със своите лица.
Отново смирени са и участ, и живот,
заспиват в сянка от дилеми,
завити с надежда под безскрупулния свод,
от мечти, провали и безброй проблеми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Иванова Всички права запазени
