Градът говори
Говоря, тази вечер, с моя град.
Цигара паля, нищо, че не пуша...
да не е прозорецът ми тъмен.
Долавям в мен, във въздуха, че има глад.
И на балкона стръмен слушам,
да гасне бавно по стените в нощен листопад.
Мълча, а той отвръща ми с въздишки –
думите, стаили по ъгли дъха си.
... Дочувам шепота на детски стъпки –
пъпки пролетни, попарени от алчна есен...
... И вълци чувам – вият кървавата песен
за охолство, преуспяване, престиж и чест....
Мълча, а той – градът говори.
Цигара паля, нищо, че не пуша...
може би, защото в мен се свечерява...
Какво остава... мълча и слушам
ръмжаща реч по вълчите пътеки,
оплели моя град във светлини отвред.
Детските следи, изгубват се из дискотеки,
остава дим над мокрия асвалт.
Блестящи, вълчите им колесници
паркират в детските очи. Звучи
във воя им забравата на всяка власт...
Говоря, тази вечер, с моя град.
Чернее се прозорецът ми тъмен
Във въздуха долавям кървав глад
и на балкона стръмен слушам ...
ловджийска песен тихо да си пее...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
