Жива пепел
Как тихо въглените греят,
как лудо огън в нас гори.
И как искаме телата да изтлеят
във вихрен танц безумно, до зори.
В прегръдките ми кротко си стаена,
целувам нежно крехките ти рамене.
Притискаш се тъй силно, сякаш си смутена,
притварям поглед, искам този миг да спре.
Вълшебно е да те докосвам леко,
да галиш дълго моята коса.
С очи ме молиш, шепнеш меко,
искрят по тялото ти капчици роса.
С горещи устни бавно те изгарям,
усещам тръпнещ скрития ти плам.
Вратите на бленуван свят отварям,
ще се изгубя в него, ще издъхна там!
Бушуващ в страст, стихия ти дарявам,
в безкрая чувствен нека да ни извиси.
Когато видиш, че на пепел ставам,
вземи ме в шепи, любовта ще ме спаси!
10.XI.2001 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симеон Георгиев Всички права запазени
