Ливанската мадона
Ливанската мадона
Те викат силно, сякаш рецитират.
те крещят и нищо не разбирам.
Но чувам „Freedom!” – така скандират.
Деца в колички... със плакати.
На плакатите деца... но без играчки...
... и без ръце и без крака...
Под плакатите е мълчаливо страшно –
в очите, по детски разширените очи
светът крещи... Мълчи и мама –
значи става нещо много важно!
Замирам - викат силно. Така скандират.
Крещят, но аз разбирам,
нищо, че е на ливански
на иракски
на ирански
на сирийски
на арабски,
уличната песен за живота рецитират,
песен на гнева, на болката...
... срещу смъртта!
Песен разпиляна в стакатото на нечовешките експлозии –
като инсулти, мисълта накъсват ни за дом, за утре,
за любимата...
любимия...
за децата....
мир...
любов – илюзии...
Песен с безбройните антракти за детски погребения!!!
За кой ли път смъртта представя своя бенефис?!
Извратено-амбициозна лудост, с лице, без угризения
извика пак поредната война на бис...
Така се пее в уличната песен.
И аз разбирам...
... сякаш рецитирам...
... и аз съм тук, и аз скандирам!
Ала се чувствам чужденец – в центъра на София,
пред Българското, пред Народното, Обединеното събрание...
И щракам с телефонна камера,
като неучтиво тъжен, неусмихващ се японец.
Кресчендото на множество събраните
изригва в думите „Ливан! Ливан! Децата ни...”
Минувачите стърчат – настръхналото ято щъркели
Мъже крещят, юмруците пребиват въздуха...
Жените... очите им помръкнали,
мълчат очите ви на майки – винаги
така мълчат, посегнат ли върху децата ви,
преди взривът на мъката да глътне въздуха.
(Помня, когато племенникът ми умря –
не бе ракета, само болест... на седем месеца
умря в креватчето...
в ръцете ми...
в таксито...
в Пирогов...
в сърцето ми...
след него нещо в мен се счупи –
дълбоко в мен детонаторът се включи...
– тогава взрив!)
Опомних се във мрака на очите ви,
очите ви на майки. Мъжете ви крещят...
И нейните очи – напрегнати и мълчаливи,
ръце, дете притиснали към скута, бдят
Болката й в очите ми гризе, не спира
пълзи, напира със стърженето на вериги,
сред взривове, нагоре чак до мозъка... Къде...
не знам къде и кой съм за минута
Мислите ми с твоите препускат –
- Плаката! Снимките!
- Видях ги. Всичките.
- Не, другите, с децата...
- Израелските деца и бомбите?...
- Да. Да, надписват ги с послания...
за нашите деца.
- ..............
Мълча...
унесен от терзания,
като удавник сред потока бесен...
Отминал е пороят, и аз вървя...
зад мен са знамената и плакатите...
зад мен е ливанската мадона...
Преплувах центъра на София,
сред чужди къщи и чужди хора.
А в мислите, пунктирни знаците –
това ли е, господи, Живота?!
Живея в центъра на София,
като чужденец в изгнание...
... дори не зная къде е моята България...
в Ливан ли е?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
Обидно ми е за хората, коите се опитват да променят нещо в самата страна, за да заприличаме на европейска държава. Благодаря ви Валя и Румяна. Благодаря на всички ви да тази малка дискусия. Поздрави!!!
