Планината
ПЛАНИНАТА
Ръцете ми не виждаш в тъмнината
протегнати към тебе те болят.
Очите ми затваря светлината,
но в тъмното два въглена горят.
Нозете ми уж тичат в равнината,
а всъщност бавно към върха вървят.
И мисля си: от крясъци без глас останах,
а устните ми нищо не мълвят.
Сърцето ми уж тихичко почуква,
а всъщност бясно тича във галоп.
Душата ми: притихнала в почуда
търсейки най-верния подход.
Но с тялото си аз усещам топлината
и не е нужно думите да се редят
разбирайки, че ти си планината,
и малцина стигнали са до върхът!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Николова Всички права запазени
