Признание
Нека не говорим за умора,
за сивото и скучното,
да откъснем тревица от двора –
нека седнем и подишаме.
Уж са думи като думи,
а устата ни – слепени,
уж сме възрастни, разумни,
а от глупости се пеним.
Раменете ми тежат от слабост
пред погледа ти някъде изгубен,
взе ми даже глупавата радост
да те гледам, докато си буден.
А когато ме притиснеш крепко
и заровиш пръсти във косите ми
наистина ли не усещаш тръпка...
прости ми, скучна съм, а ти – ценител.
Да беше ме отхвърлил леко,
щях да си поплача и забравя,
но от съня ми не излизаш
(пък и взе го),
явно аз не знам какво и как да правя.
Така си те обичам, щом те няма
и плача си, когато вече спиш...
за теб жена да съм и нищо във замяна,
но ти на ласки даже се скъпиш.
Да те помилвам стана привилегия
и само със очи понякога те моля
да ми подадеш от листа, онзи белия,
та сълзите си в него да отроня.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анна Тодорова Всички права запазени
