Самотна утрин

Събуждам се отново уморена от среднощните сълзи.
Събуждам се премръзнала от студ
и някак вътре в душата
аз усещам леден смут.

Но няма какво да направя.
Не намирам изход и не мога да се избавя.
Отново в мислите си ти,
а наяве съм с него, уви..
Отново за любовта си към тебе се сещам
и отново с мъката и болката се срещам.

С него съм да, мил и добър е както никой до сега,
но сърцето ми чувства самота.
Чувства силна, пареща вина.
Знае, че оплита него във една лъжа.

То не иска да е само,
не иска да излъже и момчето добро..
Иска да обича него силно,
иска да се отърве от теб.

Безсилно е нали?
Защо открадна цялата му обич ти?

Какво ми остава да направя, моля те кажи?
Не искам в мислите ми да си ти.
Не е редно дори.

Ще запаля отново цигара,
нежно ше плувам в мъглата от самота,
и зная, дори утринта
няма да спре тази тъга.

Ще опитам да избягам от всичко,
няма да успея знам.
Отново ще мисля за теб.
И днес и утре и винаги..
А не искам!
Махни се от мен, не те искам.
Измъчваш ме толкова силно.
Разкъсваш всичко в мен
и караш ме да плача всеки ден.

Защо продължава всичко това?
Защо след цялото ти пренебрежение
аз продължавам да те обичам все силно така?