Сенчеста пейка

В парка седнала на сенчеста пейка
търся из побелелите страници-
бисери - сълзи, истини за любовта,
но не моята. а на незнайни сърца.

Вяръта в клоните на кесета шепти.
Децата залисани в игри из тревата викат.
А аз ослушвам се за твоите стъпки
отекващи в душата ми.

Очите- златотърсачи по редовете скачат,
а сърцето - мечтател, надява се че ти
покрай мен ще минеш и ще спреш,
хвърляйки сянка върху книгата ми.

Слънцето бяга по небето вечно-
гони се с Луната.
Но сега то стой над мен и оглежда се,
горящо мислите ми.
И няма кой сянка да хвърли
над книгата ми.