Сгреших
Сгреших
Луната отново си отива,
и отнася поредния вълшебен миг,
който, макар за малко, прави ме щастлива,
светът на сънищата превръща се във мит.
Поглеждам отново в огледалото.
Колко тъжно е това лице!
Връщам се обратно към началото...
когато бях красиво и сияещо дете...
От тогава всеки ден се питам -
къде, кога най-много аз сгреших?!
И всеки път се уверявам,
че е мигът, във който се родих.
...тишина
...времето спря
...светлина
...и земята в миг заспа
Сама ли съм?
Не! Чух гласът на Луната...
Не! Прошепнаха листата...
Не! Потръпна тревата...
Не! Проплака и водата...
Но какво стана?
Защо всичко спря?
Нима аз съм виновна?
Защо се случи това?
Луната: - Ти съжали че се роди,
от мъка умря земята.
Листата: - Ти захвърли своите мечти,
за последно ни погали светлината...
Тревата: - Ти отказа да растеш,
времето обидено за всички спря,
Водата: - Ти живота си не щеш.
Сега ще има само тишина...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Иванова Всички права запазени
