Сонет на моката
Без думи аз останах по твоите дълги стълби, <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
и бях жестоко удрян от твоите мигли дълги,
спасение, когато във чашата потънах,
бе малката лъжица – и с поглед я огънах.
Остана тъжна маска, която ме погледна,
преди да се обърна и бързо пак да седна,
за да се вкопча, втренча аз в твоята поява,
която чисто нова в главата ми остава.
Изкуствена потребност от теб зашо изпитвам?
Или главата своя настъпвам и подритвам...
За мен е доста странно, и даже непонятно –
да го преодолея ми твърде бе приятно.
На теб ти дадох само изострен странен поглед,
Обаче той за мен бе очакван дълго полет.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гай Монтег Всички права запазени
