Горско
Тръгнах по пътеката. Тревите наклониха стебълца и пропуснаха слънчевите лъчи да пошептят помежду им. Вървях, а не докосвах земята. Босите ми ходила чувстваха пощипването на камъчетата и ронливата пръст. Заслепяваща бе светлината, но мека, сияеше от всички страни и отникъде. А аз все така вървях... целеустремено и уверено.
Дърветата събеседваха нещо на техния си език и само прошумоляваха любопитно, когато се промушвах през ниско сведените им корони.Дълго вървях вече. Едно цвете ми се усмихна, а аз продължих напред, напред...
Така улисана, потънала в зеленото, вървях. Не знаех къде ще стигна, нито кога. Но Неизвестното така страстно ме привличаше, че нито топлото слънце, нито ярките далечни звезди можеха да ме отклонят.
Следвах малката утъпкана пътечка, която криволичеше и тихо ми разказваше за чуждите стъпки, за нежните копита на сърните и бързите лапи на лисиците...
Откога вървях загуби значение. Нямаше време, ни пространство, ни измерение.
А пътеката не свършваше. Все така приветливо намигаха дърветата, все така мълчаливи бяха бушиците. Вървях ли вървях. Следвана само от тихия повей на вятъра.
Аз търсех сърцето си.
© Анна Тодорова All rights reserved.
Много приятно и приказно описано преживяване! 