За виното като за виното
3 min reading
Тука няма да откриете философия. Нито сложни теоретически отговори. Въобще не! За виното като за виното, от виното...
Представям си влюбено грозде. Влюбено, настръхнало като възбудена женска гръд. И лъскаво. От щастие... Прелест просто! Зачервено от очаквания. Как да не го поиска човека...
Поискал го алчно. И го откъснал, влюбеното грозденце. За себе си. Ревнувал го от всеки слънчев лъч. От всеки повей на вятъра. От всяка небесна сълза. От ревност човекът го затворил в кацата. Заплакало гроздето за любовта си. Плакало, плакало, плакало... удавило се в сълзите си заедно с истината за голямата си любов и се оцветило в червено от кървавата болка. Превърнало се във вино. До лудост решено да отмъсти на онази човешка ръка, която го затворила и му отнела радостта...
На война като на война. Повело Виното бойците си - истината и кървавата болка. И ги облякло в най-искрящите брони - кристалните чаши, за да заслепява противника... Години наред... Най-бавното отмъщение... Най-нежното...
................
За виното като за виното...
Държа в ръка една искряща броня, пълна с отмъщението му(всичките му бойци са там, да не мислите, че незнам!). Гледам искриците вътре в бронята и си разговарям с пустото Вино. При това с ясното съзнание какво ми е намислило. И аз, обаче, не се давам лесно. Нахално му стрелкам погледи... такива едни... и стигам до великото прозрение, което бързам да споделя с него, та дано го смиля! Защото знам какво ми е намислило:
- Ти, като толкова много години отмъщаваше на човека, не се ли умори? Не се ли насити от човешките болки и тежки истини, които той споделяше с теб? Не разбирам, как е възможно това да е отмъщението ти, след като всяка болка човешка се дави в тебе... Разбираш ли, уж отмъщаваш, а отнемаш болката... Това не е отмъщение. Това е лечение.
Подскочиха бойците в бронята, възмутени от моята наглост, но Виното им даде знак да са спокойни. От което на мен не ми стана спокойно , но както и да е... Усмихна ми се то и отговори:
- Да съм се уморило!?! Ех, че прости човеци!!! И ти... Виждала ли си пчелата как жили? Жили те. И умира. А в тебе остава жилото и капчица от лечебната й отрова. Отрова, момиче, но лечебна! От нея съм взело пример, който обаче усъвършенствах. Човека ме пие и си мисли, че ме довършва. С всяка глътка от мене по-малко остава, нали? Ето и ти така си мислиш... в погледа ти го чета. Обаче всяка изпита капчица от мен, носи моите истини. Тежките истини за изгубената ми любов и кървавата болка. Това пиеш ти... Колкото повече от болката пиеш, толкова по-малко в мене остава. Това ме прави по-силно... по-силно за вас, а на мене леко ми става. Разбра ли?!?! Пчелата умира, като изстрелва отровата, която носи, но аз се усъвършенствах... ХА-Ха!!! Разбра ли? Не болката човешка се дави в мен, а човека се дави в моята болка! Обратното е , момиче!!!! Не аз отнемам от болката ваша! Вие от моята отпивате! И за това после такива ги пишете.Защото не ви свърта и виете чак от безпомощност! Едното слово ви остава след мене! И даже често неразбираемо. Ха-ха! Аз сълзите на гроздето в Себе си превърнах. Да търсите истината за собствената си глупост и алчност в мен! Да търсите истината за собствените си грешки, човешките. И да я превърнете в Слово. Оня горе твърди, че в началото било Словото! Иди, хайде, иди и му напиши с големи букви, че в Началото беше Виното!!! Тоест-Аз! Запомни ли? Или те стигна отмъщението ми? А?! Ха-ха! Запомни ли???!
Слушах... и не слушах... Бойците в бронята ми се хилеха ехидно... Малко бяха останали вътре. Останалите... бях ги изпила. Търчаха в мене като полудели коне и забиваха копита в душата и сърцето... Болка... Разкъсваща... Едва успях да попитам, нещо, което не ми беше ясно. С накъсан глас прошепнах:
- Какво грозде... Какви сълзи?...
Погали ме виното по устните и рече:
- Тихо. Сега ще ти разкажа... Представи си гроздето. Влюбено. Настръхнало като възбудена женска гръд...
....................................................
За виното като за виното от виното. В началото беше То!
© Катя Начева All rights reserved.
Ще ти разкрия нещо. Когато думите ме тормозят, а не мога да ги подредя в стих, пиша проза. Нито е разказ, нито есе, нищо не е. Просто ненаписан стих. Безсилие...
