Dec 5, 2005, 12:03 AM

Адажио

  Poetry
174 0 8
Вървеше ленивото лято. в прахоляка на селския път след онази кола която никога не вози дъхът. Аз догонвах чертата на зноя и се виждах как ставам по-малък как не казвам дори “Mила моя, аз си тръгвам, това е подарък..." Аз си тръгвам. Значи се връща пак усмивка на твойто лице и отново светът ще прегръщат изнурените твои ръце. Чак когато стопя се в покоя на безличната вече съдба. Погребете ме моля. (колко смешна молба)

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Георги Динински All rights reserved.

Comments

Comments