Б Е З С Ъ Н И Ц И
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Б Е З С Ъ Н И Ц И
Край лампите летяха прилепи
и драскаха нощта със писъци.
Луната се спотайваше зад облаци
и пазеше лицето от крилата им.
Летяха дълго, после се уплашиха.
Внезапно осъзнаха самотата си.
Последния изписка проницателно,
потърси изход към светилото…
И пръсна малкото сърце във глобуса.
Неоновата лампа се заклати.
Шумът от падането беше глух.
И глухо ехото във тъмното.
Провлачвам стъпки, търсейки посока.
Простряла кожа - улицата води
от стълб до стълб, до ъгли безпризорни.
Отворени усти са тъмните отвори
на къщите,
застинали проклятие над мен да кажат.
Дали умря градът- разпръснал бели кости
с изцъклени очи - стъклата на прозорци ?
Дали вампири бяха, прилепите луди,
лемури страшни, сенките на мъртви…
Без глас остана улицата пуста,
мълчи градът, погълнал всички живи.
И аз се скитам - скитник неспокоен.
Задушна нощ, неонова, безлюдна
Последен дом на грешници и луди.
Задушно, тежко, въздух не достига.
Миришат труповете на умрели птици.
Далече някъде, се чу смехът на хиени
след стъпките на глутница от псета.
В началото поетите умряха.
Един след друг се бесеха във парка.
Телата счупиха разцъфналите клони.
А сутрин ги събираха с колички.
От там ги возеха с камиони.
Топяха ги и правеха сладкиши.
…Останаха чакалите и змиите.
Къде вървя ?
Неонови простори, гробници от сгради.
Сред тях луната скита - грозна нимфоманка.
Тополите я пипат - пияни, разлюлени.
Рекламите я къпят във червено.
Нима съм аз, нима си ти ?... И блъска в ушите
мистичен страх- протегнал алчни лапи.
Поглъща ме нощта, в корема съм на мрака,
сред слузести секрети, главите на мутанти
ме гледат с луди погледи, показват се езици
-пъпчиви, кървави и вкиснали от думи…
Кошмар ли е града?
И аз крещя ! - Продрано, нечовешки.
Дълбая с нокти ръбести мазилки,
пълзя, скимтя : стени, прозорци, каша, мърша…
Не може да е вярно !
Кошмар ли е света?...
И аз нима съм аз?...
А ти ?
Градът ми връща ехо безнадежно.
И псетата проточват вой в небето,
където вятърът протичил устни-духа.
...И гасне и последната звезда.
Без светлина, къде ли крача?
…Къде вървя ?
Ще срещна ли покой, изгубил се в тъмното ?
С поглед на циклоп ми мига светофара.
И нощните пътеки ме канят безпризорно.
Една от тях ме води напосоки.
И тихо стъпвам, следвам я послушно.
В ръбът на пропастта привършва пътя
…Ще бъде глухо падане,
там долу - до трупа на прилепа.
Доволни кучетата ще оближат плочите.
Неоновата лампа ще се залюлее слисано.
и пак ще забръмчи възторжено.
© Светослав Иванов All rights reserved.
