И тръгвам...
И тръгвам пак нанякъде,
за кой ли път зад себе си
взривила моста...
Пред мене хоризонт- далечина
и неизвестност...
Поглеждам през рамо.
Не съжалявам. Е...
Боли. Рана е.
За стотен път
се обричам на бедност,
раздала чувства,
но запазила гордост.
...Имам себе си. И друго нищо.
И надежда, обещаваща всичко.
Тръгвам нанякъде,
към хоризонта- далечност...
с болката, с раната,
с гордостта и... надеждата,
че белег този път
няма да ми остане...
Не се обръщам. Не боли.
Зад мен са взривени мостовете.
12.02.1997г.
© Мая Витанова All rights reserved.
6 от мен 
