Категоричните въпроси на небето
Категоричните въпроси на небето
ме карат да се чувствам много малък.
Не извървях ли пътя си напразно,
след себе си какво ще завещая?...
Дори и майка ми съм лъгал,
когато съм се раждал, че ще бъда
синът и... Когато и ме види - се разплаква.
Сълзите и са жива рана.
А аз съм мълчалив. И много хладен.
Проникнала е зимата във мене.
С кристали-лед съм пълен вътре.
Понякога се взирам във очите
и питам се... Но после - скучно
ми става... Даже - грозно.
Отвикнал съм да си говоря вече.
И тръгвам пак безпътен... Скитам.
Бродник, сред пустинята в душата.
А ето, че дошъл е час...
Дошло е скръбно време...
Във което да се моля и покая.
Но знам...
Очите ми са две умрели птички
- разложени, налазени от мравки,
от които се гнусят и уличните котки.
Не ще да полетят.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
03.06.2006 г.
© Светослав Иванов All rights reserved.
