Като сива котка се прокрадна...
Като сива котка се прокрадна
през прозорецът ми- утро.
Не съм усетил...Много глухо,
през стаята ми крачеше нощта...
И си отишла-без да каже нищо.
И аз отново-без да спя.
Ръцете ми треперят...Нямам сили.
И сякаш длан от огън- по челото
ме драскат ноктите...Нима съм плакал,
или трескава е моята завивка?
Задъхвам се, а въздухът го няма.
И никой няма-всички са отишли
на някъде...Сънувам буден.
Пилея спомени като мъниста.
...А всъщност-траурна процесия.
В ковчези подредени:
погребвам всичките надежди,
43 лета, и още толкова-зими...
Отидоха си-пийнали приятели.
Споминаха се-моите любови .
Сега подпухнал...Трескаво-възторжен
съм насаме със своите истини...
Сред стаята е само котката
на утрото, и гледа ме презрително.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
12.10.2005 г.
© Светослав Иванов All rights reserved.
