НАЙ-СЕТНЕ...
Най - сетне: бавно, сънено, протяжно
прозорецът ми избледня и сенките се скриха.
Като паяци се плъзнаха по пода.
и се спотаиха в тъмното под гардероба.
По белите стени блестят квадрати.
Открехнах, нека влезе слънцето и въздух.
Във въздуха блестят елмазени прашинки.
Отвън полъхна шум и почнаха да лаят
заведените в парка да пикаят кучета.
Стопаните подсвиркват.
Една кола се дави и се кашля
и после някой плю разсърден на земята.
Захърка булеварда. Писнаха аларми.
Сред клоните врабчетата запяха.
И пак не спах.
Часовникът - ковач и той не мигна.
Че цяла нощ не спря да блъска…
Завит в тъмното го слушах:
- Пирон…дъска…Пирон…дъска…
И пак: так - так, так - так…
Какво ли майстори?
И още продължава…
Поне си има занимавка. Нека чука!
Дано в идващият ден и аз, да знам какво да правя.
Лежа безсмислен, непотребен,
завит в бял чаршаф под белият таван отгоре.
Пред погледа ми някаква мушица - еднодневка
лети, задъхана от жажда за живот.
Блазе и!
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
© Светослав Иванов All rights reserved.
