Послание
В абсурда на съвремието наше,
подвластни на всеобщия разпад,
разбутахме набързо, всичко ...
И започнахме война на нерви,
облечени с фалшиви брони.
Не спираш да ме изумяваш!
Срещу мен стои и ми говори непозната.
В очите ти блестят кинжали
и си готова на война, на която
аз не зная каузата.
Откъде се взе у тебе тази наглост?
Нима не ти е мъчно,мъничко поне?
Че не съм до теб.
Покажи,че малко ти е тъжно.
Да не си до мен.
Волята си не доказвай.
И недей сега я проявява.
Милост ти е нужна.
И малко нежност.
За да мога с тях, и аз да ти отвърна.
Умолявам те! Недей със злост и клюки...
Когато демонстрираш, явна непочтеност.
Аз какво да сторя?
Освен на силните да бъда брат
и душата си прехапал,
да нося със достойнство, печата на позора.
Иди си.
Няма да те спирам.
Но с милостта и добрината,
които знам, че имаш в изобилие.
Защото искам да продължа...
Да те обичам.
Но да не бъда смешен във очите ти.
© Анастас Анастасов All rights reserved.
