Послание
В абсурда на съвремието наше,
подвластни на всеобщия разпад,
разбутахме набързо, всичко ...
И започнахме война на нерви,
облечени с фалшиви брони.
Не спираш да ме изумяваш!
Срещу мен стои и ми говори непозната.
В очите ти блестят кинжали
и си готова на война, на която
аз не зная каузата.
Откъде се взе у тебе тази наглост?
Нима не ти е мъчно,мъничко поне?
Че не съм до теб.
Покажи,че малко ти е тъжно.
Да не си до мен.
Волята си не доказвай.
И недей сега я проявява.
Милост ти е нужна.
И малко нежност.
За да мога с тях, и аз да ти отвърна.
Умолявам те! Недей със злост и клюки...
Когато демонстрираш, явна непочтеност.
Аз какво да сторя?
Освен на силните да бъда брат
и душата си прехапал,
да нося със достойнство, печата на позора.
Иди си.
Няма да те спирам.
Но с милостта и добрината,
които знам, че имаш в изобилие.
Защото искам да продължа...
Да те обичам.
Но да не бъда смешен във очите ти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анастас Анастасов Всички права запазени
