Р Е К В И Е М
Двете брези, скрити във парка<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
ще изсъхнат от мъка.
Все пак това е нещо съществено.
Татко ще се пропие, а и това не е малко.
Мама ще е неестествено тъжна,
после ще полудее от радост и ще я вържат с въжета.
Едно момиче ще си признае, че е било влюбено.
Ще изпие четири коняка,
ще се оплаче на една пъпчива приятелка
Вечерта ще се изчука със някой.
Към 16 и 30, в един дъждовен четвъртък
две врани ще кацнат на моят прозорец.
Едната ще ми отнеме Вярата,
другата ще изкълве Надеждата.
Ще забият черните човки право в сърцето ми,
ще ровят, ще късат горещото, топло месо.
И ще си отидат излъгани.
Няма да открият нищо подобно във мене.
Успях да ви излъжа…
Оставих ви на ъгъла, там - до светофара.
Отидох уж за малко, ужким - да пикая.
Така не се и върнах. Отидох надалече.
Зад залеза и изгрева, зад задника на планината,
зад думите и дните, зад книгите, мечтите…
Отидох надалече…Не можете да ме догоните.
Избягах ви завинаги.
Протегнали муцуни след полета ми виете.
Все е едно…Рано, по - късно, утре и днес
булевардът ще забрави моите стъпки.
Две деца ще ме заличат от света,
на жена ми ще и побелеят косите.
Синдикатът ще плати некролога,
враговете - виното.
Което сами ще изпият от радост.
На вратата ще лепнат тъжния спомен.
Съседът ще го скъса доволен.
Всичко това ще трае само няколко дена.
Като пияна мръсница Смъртта
допълзя до гърдите ми. Много отдавна я чакам.
Усещам я там, как пълзи, как изпълва моите вени.
Равнодушно запалвам цигара.
Изпивам последната глътка.
По - добре е така.
Да пресъхне пълната чаша.
Само миг преди това,
бих помолил Смъртта,
за секунда и още малко отсрочка.
Ще се надигна и ще се изплюя звучно на пода.
Сладострастно ще ме очакват червеите.
Първо ще прегризат ковчега,
после ще ми свалят панталона.
Дълго ще опипват тялото ми,
както никога, никой не е правил.
Накрая ще влезнат в очите ми.
Ще изпият с наслада мечтите ми,
вкаменени на буца в гърдите ми.
Продължително време ще бъдат учудени.
После ще изядат сърцето ми.
Ще получат гастрит, сред спазми ще паднат отровени.
Прекалено много съм натрупал в себе си.
Отче наш,
ти който си на небето.
Не прощавай моите грешки !
Не ме съжалявай !
Нека се надуя като гноен мехур,
да се пръсна и стана на лепкава каша.
Да се стопя сред пръстта,
като тор, като кал да изчезна…
От мен да израснат тръни и плевели,
сред които бездомните кучета да серат и пикаят.
© Светослав Иванов All rights reserved.
