Реторичният въпрос
Стената пак около мен е
и пак със четири прегради ме обгражда.
Ограничена съм – навън и не поглеждам –
изчезна в мене вече всякаква надежда.
Във кръг пак мисли с чувства се въртят.
Ръцете от умора ме болят.
И в огледалната стена с усмивка се поглеждам.
И как отново себе си не разпознавам,
И как познатото лице в гримаса изкривявам.
Когато ме боли с усмивка продължавам.
Кога в сърцето ми заби се този трън?
Кога превърнах се в това, което съм?
Животът ми е спрял и не върви.
А времето е само страшен сън.
И в мене няма огън да гори,
а само леден пламък в сините очи отвън.
Главата от умора ме боли.
Отдавна спрях да чувам чуждите лъжи.
На свойто лицемерие обръщам гръб.
И как играя щом пред мен играят други.
И как различна съм от себе си сега и тук.
И пак не казвам онова, което има на ума ми.
Кога превърнах се в това, което съм?
Но раните ми все не заздравяват –
очите от умора ме болят.
Добрите намерения съзряват –
Във мен бушуват и умират бавно.
В отворена врата живота наблюдавам.
Със скръб се гледам отстрани,
Че слабостта с усмивка подминавам,
а помощ и подкрепа не предлагам.
И все живея все едно на сън.
Кога превърнах се в това, което съм?
И нямам идеали да ме движат.
И нямам песен да звучи у мен.
Краката от умора се преплитат –
не виждам вече хоризонт напред.
И знам, че аз не съм - не съществувам.
Не знам, не искам нищо и мълча.
В любов и в мъка се преструвам,
и само мрачни мисли ме тресат.
Не искам да си спомням вчера,
а днес оглеждам се на кръстопът.
Да мисля аз за утре и не смея.
На себе си поглеждам със ирония отвън.
Кога превърнах се в това, което съм?
P.S. Написано в период на мрачна депресия! :-)
© Биляна Русева All rights reserved.
