Ръцете й се любеха със птиците...
Разстреляха я с камъни. Защото
тя беше хубава като измислица.
В устите им сто дявола пустосваха.
Ръцете й се любеха със птиците.
Тя боязливо идваше към църквата
като молитва, гола. Закъснявайки.
Очите й в очите им се блъскаха.
Винеше се... А тях ги оправдаваше.
Убиваха я бавно като вещица.
На клада от омраза и от завист.
Кръвта й тънкокапеше. Безгрешна.
Светеща... И по-красива ставаше.
© Павлина ЙОСЕВА All rights reserved.
