С шепот на цигулка
Там където мрака лагерува,
свирехме със нотите на самотата.
Никой нямаше да се любува,
никой даже не почука на вратата.
Меките струни ти галех тъй нежно,
а ти ме обгръщаше с лято.
А после ръцете ми,сякаш небрежно
те милваха с чисто вибрато.
Моцарт заплакваше след миг тишина,
а след него Вивалди и Брамс.
И така неусетно дойде сутрината,
издържана в стил Ренесанс.
Помниш ли ти, цигулчице мила,
така ме направи човек!
За нищо, за нищо не бих те сменила,
със мене ще бродиш по пътя нелек.
© Мирела All rights reserved.
