СЕЛСКО ГРОБИЩЕ, КАТО КОСТИ СА БЕЛИ ГРОБОВЕТЕ.
Селско гробище, като кости са бели гробовете.
Натежали от влага, врани плъзгат криле над поляните.
Мина стара каручка, дигна прах, той се посипа над тръните
пълни с хлъзгави гущери и следи от кози, отишли под сенките.
Две стари жени махат с ръце към небето и вият прегракнало.
От кога все проклинат жълтото, празно светило, отгоре увиснало.
Долу, кандилото тихо премигва със пламъче.
Без да мигне, от портрета ги гледа учуден мъртвеца.
Те плачат, а козите преживят на хлад под тополите.
Само псето дойде, прозя се и преглътна езикът си - виснал е.
А мухите пият влага от него, а после го хапят сърдито.
Като свещ е стопено, ще падне още малко - размекнато слънцето.
Псето излая от скука и се върна да гледа козите си.
© Светослав Иванов All rights reserved.
