Ще вали пак, прежуря увиснало слънцето
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Ще вали пак, прежуря увиснало слънцето.
И птиците нервно летят, тежи въздухът, пълен с демони.
Събират се облаци, космати и зли като кучета.
Не ми стига дъхът, в гърдите пулсира и стене до болка сърцето ми.
Очите ми блъскат в небето, като врабче –във прозорецът.
Без да мога да спра, все вървя, а като чаша са празни посоките.
Ти си до мен, а това е чисто и хубаво.
И ме научи по своему, да обичам и живота, и себе си.
Миг преди краят, ме накара да се страхувам от него.
© Светослав Иванов All rights reserved.
