... за да полетя към теб...
Скочих,
за да полетя към теб...
без дори да зная ти къде си.
А вятърът посрещна ме,
такa свиреп...
В прегръдките си ме отнесе.
Летях,
но това не бе летеж –
той въхърът с листата си играе...
Додето зимата покрие ги със скреж
и те замръзват си без нищо да узнаят.
Скочих,
с вярата, че ще си струва,
Преди да падна, исках малко време,
миг...
за който всичко да рискувам...
И никой Бог не може да ми вземе.
Скъпи...
скочих там, но теб те няма...
И с думите във въздуха изтичам.
Колко жалко, че на двадесет и... само,
а съм вече неспособна да обичам.
Остана лед във мен да циркулира,
дори съм неспособна да умра.
Валят очите и висулки сбирам,
светът е тъмен, както НИКОГА.
... а исках ти да видиш сини рози...
да ти покажа вкуса на сърцето си,
да искам както никой в свят кат’ този,
да гледам как отпиваш от кафето си...
Скочих...
толкова желаех да те имам,
колко тъжно е, че в този хубав ден...
вместо да се вричам, че те взимам,
кълна се...
Никой не ще има МЕН!
за да полетя към теб...
без дори да зная ти къде си.
А вятърът посрещна ме,
такa свиреп...
В прегръдките си ме отнесе.
Летях,
но това не бе летеж –
той въхърът с листата си играе...
Додето зимата покрие ги със скреж
и те замръзват си без нищо да узнаят.
Скочих,
с вярата, че ще си струва,
Преди да падна, исках малко време,
миг...
за който всичко да рискувам...
И никой Бог не може да ми вземе.
Скъпи...
скочих там, но теб те няма...
И с думите във въздуха изтичам.
Колко жалко, че на двадесет и... само,
а съм вече неспособна да обичам.
Остана лед във мен да циркулира,
дори съм неспособна да умра.
Валят очите и висулки сбирам,
светът е тъмен, както НИКОГА.
... а исках ти да видиш сини рози...
да ти покажа вкуса на сърцето си,
да искам както никой в свят кат’ този,
да гледам как отпиваш от кафето си...
Скочих...
толкова желаех да те имам,
колко тъжно е, че в този хубав ден...
вместо да се вричам, че те взимам,
кълна се...
Никой не ще има МЕН!
© Мойра All rights reserved.
