ХРАЧКИ ПО ТАВАНА

“---има неща, които не можеш до забравиш”<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Прозорче… . Малко, като дупка в стената. Отвънка с решетки. Четири на брой. Лепкави са на пипане, лепкави от студ. Ако ги държиш по - дълго кожата ти ще остане по тях. С тел като зъби, или нокти на звяр. Покрита със скреж. От лампите скрежта изглежда като от захар. Мама правеше някога такива сладкиши-отгоре покрити с кристалчета захар… . Много отдавна. Вече няма сладкиши. Напрягам ръцете, за да остана още малко… . Няма впрочем нищо за виждане. Полумрак, лампите светят. Над оградата се виждат няколко къщи. Едната - жълтеникава, с овехтяла мазилка. Прозорецът - с жълта завеса, на едри цветя. През деня съм виждал и хората там - една стара жена и момиче, сигурно внуче. Малко момиче, ходи с червено палтенце. Малко по-настрани, ако се хвана за последната решетка, ще мога да видя и другата къща. Какво ли да гледам? Няма нищо ново за гледане. Големи прозорци, топли и светли… . Колко дена да ги гледам?

Свличам се като парцал на земята. На пода, на сивия, каменен под. От бетон. Тук всичко е само бетон. Варосан бетон, таванът и той е варосан. После бялото е станало сиво. На някой места е и черно. Някой е палил клечки и е опушвал стените. Така - плюнчиш единия край и го триеш в мазилката… . Палиш от другия и го хвърляш нагоре… Глупости, само глупости мисля… . На тавана става черно петно и клечката остава като черна висулка надолу… . Като ученик някога, го правихме това в клозета… . Ходихме там, за да пушим докато говорихме глупости, палехме клечки… . И тука така. Но тука е друго.

Тука са плюли. По стените са плюли, по таванът са плюли… . Право нагоре, лепили са храчки на този таван… . Сив таван, мръсен таван. Не го виждам добре, вече е тъмно, но го познавам. Вече четири денонощия съм тук, познавам всяко ъгълче, всяка пукнатина по стената.

Остават още шест денонощия. Шест по 24 часа. 24 по 60… 60 по 60… Колко прави?

Прозорци… Големи, топли прозорци, с жълти пердета на големи цветя… Тлееща печка с дърва, мирише на супа и жар… На огнище, на дом…

Къщи.

Дом.

Хора.

Замръзвам. Чувате ли, хора - замръзвам! Отдавна замръзвам, всеки ден постепенно, по малко, полека… . Четири денонощия вече. Остават ми още шест. Още толкова и две денонощия още-отгоре… . Как ще изкарам? Питам ви, хора? Замръзвам.

Зъбите ми тракат, стискам със скули - защо ли? Просто замръзвам. Сутринта се молих да ме изкарат за малко навън, да работя, дежурния офицер се засмя и ми каза:

- Иди да пикаеш и се прибирай на топло… . Днес ще почиваш!

Мръсници такива!… . “Да почиваш на топло…”. Прозорчето няма стъкло. Само решетки. Снощи бях сложил вестник, през нощта го е духнал вятъра. Това е. …”На топло…” Един от наряда ми обеща вечерта да ми даде някой шинел… . Ще даде, но шинелът не топли. Имам един. С него ще си завия главата, с другия ще смотая краката… После, когато отключат нара. Сега ще седя. Клекнал на пода, треперещ. Ще гледам стените. Петната от храчки по тях, изгорелите клечки. Това е. Арест… . Командирът ме гледа, дълго ме гледа, сигурно трябваше да наведа надолу глава. Не я свалих. Гледах го право в очите, той ме разглеждаше, аз не свалях поглед от него…

            - Ти, другарю ефрейтор, ще бъдеш сурово наказан… .

Това е. “Сурово наказан…”. Наказан. Десет денонощия. Минаха четири. За поука на всички.

…”Който пие по време на служба, той е престъпник… не е войник!

И още много подобни. Пред строя. Другите гледат, потропват с крака… .Гушат телата в шинели. И гледат. Какво да ми кажа? Кой смее да каже? Аз също ги гледам.

На три крачки от строя.

До мене караула ме пази с пушка. Така е по Устав. Уставът е помислил за всичко. Командирът ми обръща гръб. Гледа към Знамето. Отдава му чест. Свирва и Химна.

Всички стоят мирно. И аз. И защо ли? Аз съм престъпник, така ме нарече… . Защо стоя мирно?

И с пушка ме пазят. Ако тръгна да бягам - ще стрелят. Защо да не стреля щом Уставът казва… .

- Води го към ареста!

Толкова. Точно и ясно.

Във февруари месец, един овчар ми разправя - вълците слизали долу, в полето. На топло. Я да ги видя тука - при мене… . Десет денонощия вътре.

Ръцете ми - черни. Бяха сини преди, сега вече са черни. Или така ми изглеждат, вече е тъмно. А може и наистина да са станали черни. О студ. За краката не знам. Не смея да видя. А и как да ги видя, не мога да си сваля обувките. Не мога. Трудно свивам пръстите. А трябва да седнеш на пода, да хванеш първо едната обувка, да я опънеш напред и надолу… . После и другата. Да сваля чорапите. Какво ли да гледам? Посинели крака, може и те да са станали черни. Преди два ни ме пратиха в кухнята - да беля картофи и лук. Беше добре, беше много добре… . Тогава отидох да се стопля край печката. Проточих краката наблизо… . После плаках от болки… . Тогава ги гледах - червени, подпухнали. Морави, даже виолетови. Готвачът ми даде вряла супа и свинско със зеле. Гледаше как плача и ям, киснех краката в кофа със студена вода и сол, постепенно доливаше топла. Беше добре, много добре… . Готвачът ме гледаше, бъркаше от време на време и доливаше топла вода в кофата, краката ми пламнаха цели, червени, червени… .

            - Ще им еба майката, знаеш… - каза ми той като тръгвах. - фашисти с фашисти… ша те уморят…ша видиш!…

Това беше.

Бай Стойчо - готвача. Волнонаемен готвач.

За него говореха, че подавал молба да го произведат старшина. По-добре се заплащало и по-скоро щели да го пенсионират. Ония, от Щаба не го одобрили, че много говорил. “Не бил благонадежден”, или друго там… . Все едно. Бай Стойчо - готвача. Така си останал. Всички така го наричаха. Чувате ли там - зад ония прозорци. Зад големите, топли прозорци… . Стойчо - готвача така ги нарече:

            - …Фашисти с фашисти…

Знаете ли го това? Кой да го знае? Какво правите там - зад ония пердета? Телевизия гледате! “По света и у нас”. Съветския филм? Това го гледате всички. А това - тука, кой ще го види?

Арест.

Килия.

Три стъпки е дълга, широка е две. Има дървен нар, има плювалник. Така го наричат, даже и в описа, вън - на стената, така и се води:

ПЛЮВАЛНИК-ЖЕЛЕЗЕН: 1 БРОЙ

“По света и у нас”, значи! Кое е “у нас”?… Заводи със засмени работници… . Комбайни в безкрайни поля… . Това е у нас! Гледате, без да вдигате поглед, пиете вино и ядете кюфтета! Това е “у нас”. А тука какво е? Нали и тук е “у нас”?…

Замръзвам.

Горе, високо, много високо над мене, прозорчето гледа - синьо и страшно. Прозорче с решетки. Трябва да искам вестници и някаква тел от караула. Да го навържа, да го запуша, поне през нощта. През деня не може. Минават и гледат. Дежурният офицер отваря вратата и гледа. Дали е заключен нарът, дали не си пушил. Ако види, че си вързал вестници с тел, ще ги вземе. Да не би да се обесиш на тях. За хартията нищо няма да каже, ама без да е вързан, вестникът ще падне отвънка. Като снощи. Ако е стриктен, ще си запише в тефтера. После ще докладва на Ония - от Щаба:

            - Във втора килия има счупен прозорец…

Ония ще кажат на някой. И така си остава. Всички го знаят, но така си остава. В първа килия пък нарът е счупен.

Като ме вкарваха тука, караулът така и ми каза:

            - Наборе - вика - избирай! В първа килия нарът е счупен, ще спиш на земята… .

Това е: право на избор. Втора избрах, няма друга възможност… .

Вече е тъмно. След малко ще запалят лампите отвънка. Лампата също е скрита в една дупка в стената, отгоре има ламарина на дупки. Забита с пирони. Да не можеш да пипаш, да не можеш да стигнеш до тока. Така е - Уставът е помислил за всичко. Сигурно мнозина са го направили… . Сигурно някой е пипал, не издържал и е ровил… . С голи ръце в жиците, сигурно е стъпил на този плювалник, и е паднал. Овъглен на земята.

“На изток хоризонта аленее

   залива с пурпур мо-орски ширини

Небето синьо, чайките се реят

блестят неспирно перести вълни.

В на-аряд отиват-го-о-орди граничари

те зорко бдят за ро-одната страна…”

Ето ги. Пеят. На това му викат - “вечерна разходка”. Пред проверката, преди да свалят знамето. Разхождат ги!…

“… Труп…труп…труп…”. Набиват крак. Проточват гласове, с някакъв ненормален патос. Така е в строя. Освен да се провикваш неистово, няма какво друго да правиш. Другият номер е въобще да не пееш, да си отваряш само устата, или да се провикваш на последните срички:…”а ари…е-е-е…ни-и…”. Все едно. Трябва да маршируваш и пееш и ти. Все едно. Трябва да маршируваш и пееш. Щом другите пеят, защо да не пееш и ти. Чувам ги, в тъмното, вече почти нищо не виждам, но ги знам наизуст… . Нали и аз до преди няколко дни бях там. И съм пял. Знам го до болка, от години все е така, вече втора година - и същото.

Ето!

Светна. Караулът запали осветлението отвън. Чух го да си отива обратно, без дори да ме види. Какво да ме гледа? Като куче - на пода. Поне една цигара да беше ми дал. Това е - “войнишка дружба”. Ако си от неговия взвод - може.

Ако сте си “комбина” и си поркате заедно или ако се знаете още от новобранци. Иначе - нищо. Оня даже те мрази. Тук мнозина се мразят. Шофьорите мразят сапьорите, че техният ротен ги пускал в отпуск. Сапьорите имат нещо накриво със свръзките, нарядаджиите мразят всички, че те само дават наряд… . А всичко е номер. Ония от Щабът - те ни го правят. Да се дебнем едни други и сами да се топим. ВКР-то е подготвило всичко. Издъниш се в нещо, ВКР-то те вика насаме и те разпитва. И ти си вече толкова смачкан, че всичко му казваш. Оня те вкарва няколко дни в ареста, за пред другите… . И ставаш “деветка”. Почваш да “топиш”… . Пиеш с някой, после докладваш… . Или-каквото те питат. Мен така ме натопиха сега. Все някой е знаел за шишето ракия… . Без да съм кусал ме хванаха. ВКР-то ме вика, но нищо не казах. И ето ме вътре. А бяхме “комбина” - трима събрахме парите, тримата щяхме да пием заедно. Ако се бях разприказвал всичките щяхме да бъдем “вътре”. Още двама щяха да мръзнат сега. И какво? После няма отърване… . Все ще ме вика. “Разбери какви писма получава ефрейтора Костов…”. Или друго подобно. Мръсници с мръсници… .

Замръзвам. Трябва да стана, трябва веднага да стана. Както съм клекнал - може и въобще да не мръдна… . Или ще ми изгният краката. Ще почернеят съвсем, после ще ме закарат в градската болница… . Ще ги отрежат и толкова… . Ще ме пратят в къщи с количка. Трябва да стана, трябва веднага да стана!… На всяка цена… .

Но не мога да мръдна. Краката ми са станали чужди тела, като изсъхнали дънери… не помръдват… не мърдат… . А трябва да стана, трябва да мръдна тези крака… да стъпя на тях… . Да се изправя полека… . С двете ръце да помръдна крака… първо този… така! Сега леко… и другия… . Сега да се вдигна. Леко, стигни до стената… по нея е лесно… така… . С едната ръка - за краката… другата полека нагоре… така, още малко нагоре… . Още малко нагоре… .

И удар.

Строполих се долу, на пода… . Като дърво, като парче изсушено дърво… . И боли, и боли, сякаш всичко се къса в мене, хиляди остри игли в ръцете… дълбоко в месото… навътре… навътре… до костите и още нататък… . Боли… много боли…

…”Там където той стои юначен

    с автомат на свойта мъжка гръд.

Там врагът не може да прекрачи

там врагът намира само смърт

Гранича-ари, граничари…”

Пеете, а? Пеете!

Плача.

Чувате ли - плача. Замръзнал. Умрял, непотребен… Бетонът ме смуче, изсмука ми всичко, вече нищо си нямам… . А трябва да стана!… На всяка цена да се вдигна нагоре, да се изправя на тези крака… . Да се движа… . Да клякам, да ставам… да тичам като животно в клетка… . За да не остане замръзнало нищо… . Да стана!

           …”те зорко бдят за ро-одната страна.

И няма бури, няма вражи сили

   духът на граничарят да сломят.

            В на-ряд отиват, горди гра-аничари…”

“Труп…труп…труп…” - набиват крак.

О-отлично, бойци-и!…

Служим на Народна Република България!…

“Труп…труп…труп…”

Да стана… . Свивам първо единият крак, навеждам се леко назад, отпускам бавно тежестта… .Ах, как боли… . Така. На едното коляно. Сега - другия крак… да го свия… полека, така… . И да стъпя на него… . Така. На колене. На колене, сякаш съм в храм.

Храм ли? Не е храм, нито е църква… . Бяла стена, варосана бяла стена. Не е икона. Някой е плювал по нея… . Това е пред мен. Сега - по тази стена - да пълзя… . Да се вкопча в нея и да се изправя нагоре… . Да стъпя на тези крака… на тези мои крака… . Да се движа, да викам… . Ако трябва - да убия караула… . Така - първо с едната ръка… няма за какво да се хвана… . Да прехвърля на нея тежестта, като лост… да се изправя нагоре… Полека. Сега да стъпя полека… първо на едното стъпало… не се сгъва… не мърда… . Ще трябва с ръка. Хващам обувката сякаш е камък и я отмествам под мен… . Още малко… така! Сега другия крак… да не падна… с ръце - по стената… . Внезапно е станало тихо.

Сякаш е сцена и аз съм артист… . Дето го гледат как ще се вдигне… . Гледат ли? Никой не гледа. Сам си. Ужасно си сам, в килия… . Ония отвънка - те гледат съветския филм… . И дъвчат кюфтета. Хайде! - леко сега… . Как ме боли… . С нокти… в тази стена… да се вдигна! Забий тези пръсти!… Вдигнете се още-крака!

И химна.

Ето го химна!

Затова са мълчали… знамето свалят…

А трябва нагоре… Още нагоре!

И край!

Падам обратно. Ръката ми - мъртва се отплесва назад и се удря в пода… Боли до подлуда!

…”Мила Родино,

ти си земен ра-ай!

“…Рай…”

Ето го раят!

Скимтя като куче, като куче проклето - скимтя! На земята, долу - на пода… .

С мъртви крака.

Неподвижен. Замръзнал.

И плюя!

Пълня устата с храчки и кръв… . Плюя насреща - по тази стена… . Плюя, плюя… . Храча по тази стена… .

“… твойта хубост, твойта прелест

ах, те няма-ат кра-ай!…”