МЕТРОСТАНЦИЯ “ КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ”

                      МЕТРОСТАНЦИЯ “КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ”<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

      Влязох в метрото с облекчение. Дъждът се беше усилил, сиво, кално и студено. София, по това време става още по - грозна. И хората сякаш стават по - грозни - свиват се в яките си и сякаш озлобяват.

Не трябваше да излизам. И без това нищо кой знае какво не купих. Навсякъде едно и също. Парите, дето ще ги дадеш за път не покриват нищо. Картофите били по - евтини с 10 стотинки, а като дадеш 1 лев за метро, къде излиза сметката? Няма сметка в нищо. Губи - време, само измръзнах. За пет кила картофи и 2 кила банани. Някой беше казал, че на пазара “Димитър Петков” било най - евтино. И повече стока имало. Нищо няма. Парцали и китайски часовници. И рибата не беше хубава -замразена, а като я размразиш и мирише. Замръзнаха ми ръцете. И картофите тежат.

А бананите май са малко зелени. Все едно, свършило вече. В метростанцията нямаше много хора. Само баби и пенсионери. И те като мен мъкнат торбите.

Ще прокопсат.

Те поне пътуват без пари, по цял ден обикалят пазарите.

Какво да правят друго? Запълват си времето. После се събират и си разправят къде било най - евтино и каква скъпотия е навсякъде.

Но поне тука е топло. Влакчето току  що беше заминало, ще трябва да чакам. Така е, сутрин са редовни, да ходят животните на работа, а после ги разреждат. И трябва да чакаш. 10 - 15 минути, знам ли. Нищо, все едно. Бърза работа нямам.

Безработен съм. И аз като пенсионерите си запълвам времето.

Времето било пари. Вятър! Времето е нищо, поне за такива като мен. Измисляш си занимания, обикаляш по пазарите - хем да спестиш някоя стотинка, хем денят си минава. Свободно време. В свободното време си свободен да правиш каквото искаш. И се оказва, че няма какво да правиш. Разликата между “свободно” и “заето” време е само в парите.

В “заетото” време ходиш на работа, денят пак си минава, но за това получаваш банкнота. С нея отиваш и си купуваш ракия и сирене. Денят си отива, следва още един. Пак левчета, пак ракия и сирене. Някой си купуват и кола на старо. Някои нова кола, строят си и къща в полите на Витоша. Някой, като мен, ходят до пазара “Димитър Петков” за евтини картофи и снопче банани за децата.

Който, каквото си може.

Но важното е, че при всички случаи денят си минава. А уж, животът бил най - ценен. А гледай ги всички: всеки се щура, всеки се занимава с нещо, само и само да си запълни времето, да избяга от свободното време, да оползотвори живота си - онзи, единствения.

Най - ценния, най - милия.

И палат да построиш, и картофи без пари да намериш - времето си минава, остаряваш като тия наоколо, изкривяваш се над бастуна си, надвесен над торбите със зеле…

И умираш накрая.

Живял си, за да си запълниш времето с нещо. Уж, да живееш, да имаш спокойствие и щастливо да си използваш свободното време. Свободно…заето…

Накрая една санитарка те позамива и те предава на близките като вещ. Близките те предават на гробарите.

Циганите те псуват, че много тежиш, спускат те в изкаляната дупка и те засипват с пръст.

И толкова.

Ето ти нова кола, ето ти евтини картофи.

Ама че глупости! Ама че мисли!... Ще взема да се разболея от този дъжд. Нищо, тука поне тука е топло. После ще видим, ще се свивам като куче под дъжда. Ще замъкна торбите в къщи, ще трия главата си с пешкир и ще ругая и света и живота.

Децата ще ядат банани по 90 стотинки килото. Като няма ябълки, ще ядат банани. Има турски ябълки, ама те са по - скъпи.

Какво става, не знам.

По пазара само ряпата е българска.

И тиквите.

И беднотията.

Седнах на пейката, ще трябва да чакам. Оставих торбите на земята полека, сега остана да се попилеят картофите. Червени картофи, самоковски. Вятър!

Лъжат, всичките лъжат. Продават боклуци, торят ги с нитрати, кой знае още  какви отрови им слагат. Да изкарат реколта, печалба, тарикати такива! Висят по пазара – озлобени животни, зъзнат под дъжда, мръзнат, пият ракия и човъркат в кантара да те измамят в грамажа… Ако искаш, никой не те кара насила. И старци, и баби, пенсионери, безработни, нещастни - пъплят като насекоми край тях, ровят в стоката, пипат, опипват, пазарят се, хитруват…Ето ги - задъхани, мокри, мъкнат торбите с праз и с ряпа…Стига! Какво да правят друго? А аз? Нали и аз правя същото. И всички това правят.А животът минава, изтича, изтича…

…Не го видях от къде се появи. Тръсна се на пейката до мен, личеше, че е много пиян. Замириса на ракия и цигари, на евтин тютюн и на мръсно. Подръпнах торбите към мене. Да се напиеш, ама чак пък преди обяд…От сутринта е започнал, няма начин. Или не е спирал въобще.

Пияният ме огледа, после погледна в торбите.

         - Банани, а ?

Не ми се говори с такива. Ама какво да ги правиш.

         - Аха…

         - Като няма хляб, ще ядеме пасти…Знаеш ли го това ?!

Кимнах и си обърнах главата. Загледах се в рекламите по стените и хората наоколо. Една баба ме изгледа многозначително и заклати с укор глава. Да не би аз да съм се напил от сутринта, хубава работа! Поисках де се изместя някъде другаде, ама се отказах. Нищо, влакчето сега ще пристигне.

         - Пасти, ама и пасти няма - продължи оня - На нищо ни направиха, разбираш ли…Направо, на нищо!

Не му отговорих. Пропаднал народ. От мъка ли пие, или така- деградира, не знам. Няма още 12 часа, сега ще поспи, а вечерта пак ще започне.

         - Ти, извинявай…Аз се почерпих, такова, ама няма проблем…Нали няма проблем, кажи ми!...

Гледаше ме настойчиво.Трябваше нещо да кажа.

         - Няма проблем, как ще има проблем!...На всеки се случва. Кротувай сега, ей сега влакът ще дойде…Ще се оправиш…

         - А така!... Няма проблеми, всичко е точно!

Пияният бръкна в палтото си, и извади пакет с цигари. Видях, че пръстите му бяха дълги и слаби, целите жълти. Извади цигара и зарови отново из джобовете.

         - Не се пуши тука, недей да я палиш, че ще дойде полицаят...

Пияният ме изгледа.

         - Ще дойде…Мани ги тия…фашисти такива!

         - Кротувай сега!...Нали се разбрахме?!

Той поспря и се позамисли. Чак сега забелязах, че един полицай се беше приближил и от няколко крачки ни оглеждаше. Хубава работа, ще ме вземе, че и аз съм с него…Наведох се, придърпах торбите към мене и се отдръпнах леко встрани.

         - Няма проблеми!...Щом не се пуши, няма да пушим!...Да не се тровят дечицата…Лицето му се изкриви, показаха се редки, жълти зъби и той се засмя - А, какво ще кажеш, а?...Да не се тровят дечицата, ха, ха…Майната им на дечицата…разбираш ли!...Няма дечица, само идиоти порастват…

         - Трай сега, че виж полицаят…Да не се излагаме сега, трай си…

Пияният се озърна, като поклащаше глава. Видя полицаят, захили се пак и подсвирна:

         - Здраве желаем!...Ела тука да ти кажа едно нещо!

Полицаят не помръдна. Беше голям, дебел, с ниско подстригана, почти гола глава. Поклащаше се бавно, от крак на крак и ни гледаше с презрение.

         - Ела бе, ела да ти кажа едно стихотворение…Ти стихотворения знаеш ли, а ?...Четеш ли стихотворения, питам?!..А ?...

Ще стане беля. Аз нямам нищо общо, ама не ми се разправя. Бутнах пияницата с лакът.

         - Айде сега, стегни се !...Не се излагай такъв…Нали се разбрахме!

         - Виж какво, мой човек!... С мен няма проблеми. Няма ни-икакви проблеми! - пияният подхлъцна - А стихотворението ще го кажа!...Нали разправяте…такова…, че има свобода на словото…А стихотворението е свобода. Свобода на духа и на словото…разбираш ли?!

Полицаят не помръдваше. Бабите се бяха обърнали всички към нас, побутваха се и си шепнеха нещо.

         - Слушай сега! …Ей, ти чуваш ли, бе?!...Стихотворението се казва…все едно…Не съм го писал аз. Никола Фурнаджиев го е писал…Ти, господин милиционер…ти знаеш ли кой е Н-И-К-О-Л-А   Ф-У-Р-Н-А-Д-Ж-И-Е-В, а?...Не Никола Вапцаров…аз и него го знам,  а Никола Фурнаджиев, а?...Знаеш ли? …Нищо не знаеш!...Разбира ти тиквата проста!

Пияният се огледа и се изправи. Гласът му оттекна - силен и дрезгав:

         Омръзнаха ми твойте пусти думи,

         омръзнал си ми много,дядо попе,

         в гърдите пари като смърт куршума

         и гният по хармана мойте снопи

В метростанцията настана мъртва тишина. Всички се бяха обърнали към нас, гледаха с присмех и отвращение.

         Преминаха на кървави кобили

         другарите ми в страшни преизподни

         и мрат в селата, в студ и без закрила,

         разлюбени чадата ти господни

         Ракията е бяла като гибел

         но виждаш ли вън месеца огромен,

         той спомня туй, което вчера имах

         и туй, което днес е кървав спомен.

Пияният се развълнува, гласът му се разтрепери от вълнение. Изтри устата си с длан, помълча за миг и с усилие продължи.

         Омръзнаха ми тези пусти думи,

         омръзнал си ми много, дядо попе,

         гори, гори, гори ей тук курщума

         и вятърът развява мойте снопи.

   Тишина. Тягостна, тежка. Пияният огледа навалицата, изтри пак устата си и се изплю на земята.

         - Това е Никола Фурнаджиев…поета…Не ме гледайте така..Говеда такива !...Фашисти такива!...Ф-А-Ш-И-С-Т-И!!!- процеди през зъби той, като натъртваше на всяка буква.

Полицаят се приближи бавно, като потупваше с длан по крака си. Поспря се на крачка - две, огледа пияният презрително. Смазващо.

         - Шшшшш-шт!...Да не се разправяме сега.

Пияният издигна глава, за да може да го огледа хубаво, после пак се изплю с отвращение на пода. Погледът му беше станал див и злобен.

         -Не ми шъткай, не ми шъткай такъв!..Че както ми е писнало на кура…

Полицаят продължи да го гледа с презрение. Протегна бавно ръка, бутна го с крайчеца на пръстите и пияният се свлече на пейката

         - Какво ще направиш, а?...И на мен ми е писнало, ти да не мислиш…Айде мирувай, да не се разправяме с тебе.

Пияният не помръдна. Очите му угаснаха отведнъж, наведе глава. Махна с ръка:

         - Няма проблеми, значи…С мене няма проблеми!

Полицаят го разглеждаше отвисоко.

От тунела  първо блеснаха фаровете на влака, после се чу и грохота.

         - А така! Не искам да се разправям с тебе сега…Ето ти влака, качвай се и бегай, да не стане по-лошо

Пияният хвана главата си с длани, изглеждаше жалък.

         - Няма проблеми…Аз такова…Аз си отивам, няма да преча.

         - Айде бегай, да не се разправяме - и бавно, с достойноство, като стъпваше тежко и местеше голямото си тяло, полицаят се отдалечи. Влакът нахлу със свистене в станцията, хората се засуетиха, размърдаха се, скупчмиха се на перона. И аз се забързах. Взех торбата с картофите… бананите…Дано навън дъждът да е спрял…Ама че много народ, къде ходят пък тия…

Когато вратите се затвориха с трясък, се сетих да погледна за пияния. Още седеше на пейката, сам, свит, стиснал здраво главата си с пожълтелите си пръсти.

                                                                   24.02.2004 г.