МИЛОСЪРДИЕ

                                                     МИЛОСЪРДИЕ<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                                               “ Синко, не отказвай да пригледваш                                                                                 сиромаха и не измъчвай с очакване очите                                                                   на нужделивия.

                                               Не наскърбявай гладна душа и не                                                                                  огорчавай човека в неговата оскъдня

                                               Не смущавай огорчено вече сърце и не                                                                         отлагай да даваш на нужделив.

                                               Не отказвай на угнетен, който моли        
                                               за помощ и не отвръщай лице от сиромах.

                                               Не отвръщай очи от просещ и не давай на                                                                    човека повод да те кълне.

                                               Защото, кога той в тъга на душата си те                                                                       проклина, Оня, Който го е сътворил, ще                                                чуе молбата му..."

                                                       Премъдрост на Иисуса, син Сирахов гл.4

         Когато ме приеха да следвам “Право” в университета, мама ми каза :

         “ Ще имаш златна професия, гладен няма да останеш”

Отбелязвам:                                            МАМА

Добро утро, Мамо!

Ти знаеш ли какво значи, “ кафе втора ръка ? “

Това значи Мамо, че от цедката на кафе-машината се използва кафето от вчера. И знаеш ли защо ?- Защото кафето е скъпо, а животът продължава.Каквото си пил вчера, днеска го допиваш. Няма ново кафе, всичко трябва да е разчетено. След 8 години като юрист, Мамо, аз пия кафе “втора ръка”… Но за сметка на това имам “златна професия”

         “Учим не за училището, а за живота”

                                                                                  Някой

Това е Римска сентенция. Значи- мъдрост, пренесена през вековете. Знаели са хората какво приказват, няма шега в тази работа.

         Жена ми ще вземе заплата след 8 дни.

За днес имаме хляб, останало е и малко от картофената яхния, децата ще ядат на обяд, за вечеря ще видим. Има около половин зелка, за вечеря може да направя салата, има и моркови, ще ги настържа, с олио и оцет ще хапнем все пак. Значи, ако не броим днес, остават 7 дни. Има неплатени сметки за телефон  и за студената вода. Студената вода няма да я плащаме, не могат да я спрат. Имаме 17 лева за телефон. Него ще го изключат. Ще ни оставят един месец, без да можем да набираме, само да ни търсят. Нищо, то и без това никой не ни търси вече. А и аз не звъня на никой, така че каквото-такова. Трябва да се яде нещо 7 дни. Хладилникът е напълно празен, ще го размразя днес, ще го изчистя, и няма да го пускам повече.Само ток харчи. Имаме кус-кус и чай, останало е малко леща, няколко картофа. Може би ще стигнат за още един ден. Ако успея да изпрося пари назаем от някой, ще се оправим. Ще напазарувам това-онова, скромно, икономично-все ще се оправим някак.

         …Запалих половината цигара, останала от снощи. Напоследък пуша така-няколко дръпвания, после я гася внимателно. Половинката си я запазвам за после. Случвало се е една цигара да я пуша на три пъти. От нерви, или не знам от какво, но в последно време пуша много. Пуши ми се постоянно, чак ръцете ми се разтреперват преди да запаля.

Сутрин.

Хората отиват на работа. Гледам ги през прозореца, ситнят, бързат за някъде. Майки водят дечица на детска градина. Татковци ги чакат в колите си. Един клошар с няколко мърляви кучета. Кученцата на разни госпожи ги лаят свирепо. Никой не обича улични кучета. Нито клошари.Нито бедняци. Трябва да взема малко пари на заем. Трябва да измисля на кого да се обадя.И как да му поискам няколко лева. Този, клошарят- ако имаше от къде да вземе няколко лева, дали щеше да рови в кофите с боклук? Не знам. Никой не мисли за него. И за мен-никой не мисли.

“…Трябва да се погрижиш за себе си.Няма да се отпускаш такъв…”

                                                                                     Един

Съвети.

Препоръки.

Освен да мълчиш и да кимаш гузен с глава-какво друго?

                         “…Няма да се правиш  на голямата работа, хляба си е                                                            хляб !...Срамна работа няма!...”

И започва един разказ, как негов познат като бил безработен, се хванал да мие коли, а вечер ходел да работи като нощен пазач. А сега станал бизнесмен, имал хотел на Пампорово.

 “Така че, няма да се предаваш!...Всеки е имал тежки периоди, и аз, ти знаеш, като…”

                                                                                      Един

Да, знам. Чувал съм тази история.

Сигурно е много приятно да подадеш предварително преброените левчета, като си разказал подробно и назидателно “ оная история, когато аз…”.

“ И най-важното-няма да се отчайваш! Всичко ще се оправи един ден…Стискай зъби, такова е времето…”

                                                                                     Един

Един ден.

Ти знаеш ли какво ми коства на мен един ден?

Знаеш ли колко много са седем дни?

Децата ми още спят, но скоро ще се събудят. И трябва да закусват. Знаеш ли какво значи всяка сутрин да закусват филия намазана с маргарин?

Нищо не знаеш.

“…Направи курбан, да се махне тази проклетия от теб…”

                                                                                     Тоя-същият

А как се прави курбан? С какво ?

“…И се накани да минеш някой ден покрай офиса, ще седнем да изпием по едно кафе някъде, няма да се затваряш така в къщи…”

За да дойда до офиса ти, трябва да се кача на метрото, а после на трамвай. И с връщането – точно два лева. С два лева мога да купя хляб и цигари.

Това знаеш ли го ?

Нищо не знае. Кимам убедително с глава-“Обезателно ще ти се обадя другата седмица..” Докато гася цигарата си в пепелника, тайно поглеждам часовника. Не съм справедлив.Знам го, все пак си приятел и ми донесе пари. Малко пари, но пари.

“…Много си се отпуснал, погледни се- яд ме е да те гледам направо ! “

                                                                                      Един друг

И мен ме е яд.

И на теб, и на себе си.Най-добре е да си тръгнеш, и повече да не се вясваш.Най-добре е да се заключа в банята и да си поплача скришом. Или да си прережа вените с бръснарско ножче.Или да се хвърля от балкона.Или да се нагълтам с хапчета.Това не става.Нямам хапчета, пък и не е сигурно. Като се решиш на такова нещо, трябва да го направиш като хората. Прецизно и сигурно.

Иначе става сценка от мелодрама.

Това знаеш ли го ?

“…И най-важното е да се държиш пред децата! Да си запазиш уважението пред тях.Защото всичко минава, ама като си загубиш авторитета, това няма оправяне. Ще им обръщаш внимание, ще ги извеждаш на разходка в парка, ти знаеш…Сега имаш достатъчно време, отдай го за тях.”

                                                                             Един, даде ми 70 лева на заем

Отпи от водката, запали цигара, изгледа ме дълбокомислено :

“Ти мен нали ме виждаш : по цяла седмица тичам нагоре-надолу, вечер се прибирам каталясал от работа, не ми остава време да ги попитам за нищо…”

Децата.

Грижи за тях.

Разходки в парка.

Да запазиш авторитета си.

Уважението им.

Филийка с маргарин.

…Едно момиченце плаче истерично, майка му го дърпа за ръката :

 “Хайде бе, животно такова!...Мръдни, че закъснявам за работа !...”

Закъснявам за работа.

А аз?

За никъде не закъснявам. За никъде не бързам. Аз съм човекът без работа. Човекът, който пуши на балкона и гледа хората. Той гледа хората, но хората не го гледат. Всеки бърза за някъде. Всеки има важни неща да решава. Аз не съм проблем за решаване. Аз съм си сам проблем.

Проблемът, наречен “Аз”.

Проблемът, наречен “Живот”.

Седем дни.

Днес все някак ще мине. Няма да го броя.

И като не го броя-и какво ? След 7 дни какво става ? Плащаме тока, може и телефон да платим. Може и малко месо да си купим.Пиле, което ще разделим на три. За три готвения. След седем дни какво толкова ще стане?

А до тогава?

До тогава ми трябват 20 лева на заем. По три лева на ден. За хляб, за цигари, за картофи и боб.След 7 дни, нещата ще се променят.

Ще се променят, ще вържем, та цъфнем !

Може и да си намеря работа. Ще стана чиновник, ще работя от 9 до 5 и 30.Когато шефа каже, ще оставам до късно. Ще пия на банкети, ще пътувам в командировки. Ще свалям секретарката, и ще участвам на оперативки. Ще си затварям очите. Ще подписвам каквото ми кажат. Ще изпълнявам поръчки. Ще ме атестират и ще ми дават премии. С колегите ще се държа нормално, ще пия с тях и ще им помагам да се излекуват от трипер. Ще си намеря работа, и всичко ще бъде нормално.Ще си плащам сметките, няма да прося пари на заем, покрай работата ще си намеря приятели, ще им свърша някоя услуга, а те ще ме заведат на ресторант. Може и подарък да има.

         До 28, този месец, ще се самоубия.

Имам всичко на всичко осем дни. Както правих сметките- даже са седем.

Останалото-прощално писмо, завет към децата…Глупости.

На децата няма какво да им кажа.

Те нищо няма да разберат.

Може би ще го разберат по-късно. След време.

Животът си знае работата.

И аз щях да бъда неподкупният прокурор, когото Мафията накрая печално застрелва, и аз щях да бъда съдия, който променя света, бори се със злото и наказва грешните.

Аха, какво стана ?

Нищо не стана.

Трябва им време, трябва им тази злощастна съдба да си роден в България, за да разбереш…Какво да разбереш?-Целият свят е такъв!

Или умееш да го приемеш, или се скапваш.

Защото не е страшно да бъдеш безработен, страшното е какво правиш когато започнеш “нормален живот”.

Сутрин- от 9, вечер до 5 и 30. С пътуването- стават 10 часа. Телевизия, вечеря, измиване на задник и зъби- още 2 часа. После- 8 часа сън. И така-всеки ден, всеки ден…

Четиристотин деца в Либия били заразени със СПИН. Българите били виновни, взели едни пари, това било, онова било…

Един цирей на задника се усеща наистина истински.

На моят задник.

На моят единствен, уникален задник.

Останалото са приказки.

На никой не му пука впрочем.

Това са рубрики по вестниците, а циреят на собственият задник е нещо сериозно. И до като вечер, пред телевизорът цъкаме с език, в същото време си почесваме леко циреят, галим го с ръка да не се разрани, въпросът е дали отварата от билки трябва да се сложи преди вечерята или преди лягане.Дали това е ефикасният мехлем, дали мирише достатъчно, че когато отидем в събота на гости, някой няма да усети, че задникът ми мирише. Че под слиповете имам превръзка напоена със секрети и гной, това е въпроса! Всичко останало са приказки.

Реалните неща са това- сметката за парното, тока, любовницата, рушвета за някой началник.

Децата са си деца, Ирак си е бизнес, в Либия са диваци, Соломон Паси си е пич, червените са боклуци…

На кой ли му пука, че ще си прережа вените в банята ?

На никой, това си го знам.

Някой си мислят, че да се самоубиеш, означава да изпратиш послание към живите. Да ги упрекнеш в нещо, да се изкараш страдалец…От там идва и прощалното писмо :

                               “ Скъпи мои, простете!...”

Колко унизително, колко дребно и жалко !

Ако не си доказал за какво живееш, защо трябва да обясняваш защо си умрял?! Самоубийците били слаби хора, дори Светата Православна Църква ги  отрича. Това –хубаво! Ами защо не отрича живите хора, ония организми, дето мърдат като амеби, хранят се, плодят се, живурят, умират…

Гордостта на живият.

Навика на ежедневието.

Самосъхранение.

Страх.

Мъдростта на бита :

                            “ И по-лошо има…Да сме живи и здрави! “

                                                                                Народна мъдрост

Кое е това “ …по-лошо”, не знам.

Оцеляване, ден да мине, друг да дойде…

Да се самоубиеш, означава да не се съгласяваш.

Ама това нищо не значи. Животът, както мъдрите казват-продължава. Всичко лошо минава, след лошото идва и хубаво, после пак лошо…Какво казваха моите деди :

                              “ Като напълниш нужника, време е да си отидеш”

                                                                                        Дядо

Значи това е разковничето !

Яж, пий, напълни нужника с лайна, покрай теб да щъкат внуци и омразни снахи-тогава спокойно можеш да си отидеш от този свят.

Животът- като един изпълнен нужник с лайна !

Това е въпросът-след тези осем дни какво ще се случи ?

Ще ядем мусака, ще пием и бира…

На другият ден, бира няма да има. Чиниите ще са измити, боклукът ще е изхвърлен. На другият ден…дай Боже!-ще си намеря работа. Някой, от някъде ще ми звънне по телефона и ще ме покани…Ще започна работа с много жар и желание, колегите ще ме гледат и ще се чудят на силите и меракът ми…Битието ще се подреди, всеки ден ще ядем мусака и ще пием бира. Ще пътувам спокойно в трамвая без да се оглеждам дали няма контрола…Децата ми ще закусват с пастет и топли кифлички.

И после ?

…Стига !...Мислил съм много за това, без нищо да измисля накрая.

Или приемаш нещата, или не ги приемаш.

Страхотна мисъл, но мисъл!

Човек, преди всичко, трябва да се уважава. Сам себе си.

Да се самоубиеш означава, че се уважаваш.

Примерно.

Сигурно някой го е казал, но аз го повтарям като папагал.

Няма еднакви съдби, няма и изход.

Ако имах възможност, бих го направил някак тържествено, като ритуал.

Хубаво щеше да имам пари-за последно.

Да си купя достатъчно пиене, кашонче с цигари. Може да си оправя компютъра.То на мен няма и да ми трябва, поне децата да се занимават с нещо. И чешмата в банята да оправя. Ще си платя парното и водата. Хубаво е, ако имах толкова пари, да направя ремонт. Да сложа ламиниран паркет, или нещо такова. Може и тапетите да сменя. Прозорците са се изкривили, през зимата-духа. И тях ще сменя. Ще си сложа една дограма, бяла и чиста, ще изкара цял живот.Направо ще сменя гардероба в детската, и бюрото ще хвърля, не прилича вече на нищо. Ще си върна заемите-обезателно ! Това-даже най-първо. Поне да не оставям след себе си дългове. Като си оправя борчовете, ще купя и нов касетофон. С  дисково устройство, вече никой не слуша касетки. На децата ще купя нещо…не знам вече какво искат. От години не съм им подарил нищо, ей така-да се почувстват и те хора.Не ги знам даже и какво си мечтаят. Сигурно дрехи, играчки. Знам ли. До някое време искаха, после престанаха.

Все-“няма пари”, все няма и няма…

Ще купя агнешки котлети и зелена салата. Бутилка вино-бяло, изстудено в хладилника.Бутилка ракия, ама не от тия…боклуци...

Та значи- за ледено бяло вино, в кристалните чаши.

…Ще е богата вечеря, на свещи.

 Ще взема и торта за децата.

Или нещо подобно.Някой скъп десерт, дето не са и опитвали. Да, и натурален сок. От кайсия-той им харесва. Може и на кино да отидем.

В това новото кино, дето го построиха наскоро. След киното ще отидем някъде да хапнем пица, а после ще се приберем с такси. Ще оставя бакшиш на шофьора. На жена ми ще купя цветя, не съм и купувал цветя…не знам, много време се мина…

Може и на екскурзия да отидем. С лифта от “Хладилника”, чак до горе. Ще вземем и топката да поритаме със синчето. Жените ще се препичат на слънце. Няма да носим храна, ще обядваме в някоя закусвалня там. По две кебапчета с гарнитура от пържени картофи. Аз ще си взема една бира. Ще се приберем пак с лифта, а аз ще държа жена ми за ръка през цялото време. Вечерта ще се любим дълго и нежно. Аз ще и кажа,че я обичам.И тя ще ми каже. Децата ще спят в другата стая,  изморени и щастливи.

И аз ще бъда щастлив.

Ще заспя спокойно, дълбоко. И няма да сънувам кошмари. Главата няма да ме боли.Сутринта ще стана рано, ще отида да купя топли кифлички за закуска. Ще направя кафе. Ама някакво хубаво, ароматично кафе. Вече не знам и какви кафета продават. Нищо не знам. От както останах без работа, не си позволявам нищо да купя. Хляб и картофи, леща и боб.

Само за цигари се харча.

Грехота е, знам, но какво да направя?

С тия пари мога на децата нещо да взема. Пастет ли, саламче, каквото… Една кутия цигари струва колкото един пастет.Или малко парче салам. Или два –три кренвирша. От по-евтините, естествено.

Стига…

…Плаче ми се направо!

Долу, пред блока, кучкарите разхождат кучетата си, кучетата пикаят и лаят по колите. Издръжката на един домашен любимец е по-голяма от храната за моите деца. Тези кученца ги водят на ветеринарен лекар, а аз не ходя.

Не съм си плащал здравните осигуровки.

Като юрист със стаж, познавам закона.

                                      “ Златна професия имаш…”

Да, Мамо…Златна направо!

Хрумвало ми е, да отида пред Парламента, да си закова дипломата на някое дърво, да се полея с нафта и да се запаля…

Ако имаше за какво,бих го направил.

Но само за да повиша тиража на някой от вестниците-не, благодаря !

Продавачите от сергиите, сутрин рано, до като си пият кафето, ще цъкат с език :

                                      “ Виж го тоя, ненормалния…”

                                                     продавач от Кооперативния пазар- “Люлин”

Смъртта е занимание самотно.

Имаше и една такава книга. Все едно.

Въпросът е как да изкараме тези седем дни…

Нямаме олио, няма и захар.

Проявявам виталност.

Опитвам се да бъда позитивен.

Правя опити да се справя с живота.

Разлиствам тефтера и търся приятели.

Някой, който да ми даде 20 лева.

Ако ще харча по 3 лева на ден, ще ми трябват 21.

Двадесет и едно делено на седем е равно на три.

Няма да се издребняваме.

Дали да прося пари, или да отида в банята ?

Ще разглобя самобръсначката, ще извадя ножчетата…

Ще напълня една кофа с гореща вода, чувал съм, че така кръвта изтича по-бързо…

Какво се случи с децата ми после?

Ще станат сираци.

Ще ги сочат с пръст.

Ще растат като белязани.

И после?...И после- и от тях нищо няма да стане.

Ще станат нещастници като баща си. Неудачници, несретници. Ще ме намразят постепенно.  Ще си кажат, че за всичко това, аз съм виновен. Майка им ще се стопи от мизерия.

Първо ще махнат снимките ми от албума, да не ме виждат. После ще спрат да ме споменават въобще. И ще ме мразят, до края на своя живот ще ме мразят. Може и да не им пука от нищо.Да не им пука за мене.

Улицата прави хората вулгарни.

Поне ще си намерят виновен.

Причината, наречена “татко”.

А ги обичам, Господи,  Ти само знаеш колко много ги обичам !

Аз.

Този татко- несретник.

Смъртта е избор, както и живота.

Живият татко…на кого съм потребен?

Едно гърло повече. Човекът, който мие чиниите и изхвърля боклука в къщи. Който крещи като звяр, когато е ядосан. А той е винаги ядосан.

Или мълчи.

- Татко, виж-на това момченце са му купили ново камионче…

-  Да, татко-виждам…

Какво можеш да кажеш?

Мълчиш.

И детето мълчи.

И става толкова тихо, че направо пищи в ушите.

На закуска-филия намазана с маргарин. С шарена сол отгоре-за по-вкусно.

След училище- пак маргарин.

За вечеря- леща. Или боб. От време на време-картофи. После пак боб, понякога – яйца на очи. И маргарин, маргарин…

                    -“…Ти знаеш ли, че баща ти е нещастник, сине?”

                                                                           все едно съм попитал

                    -“ А какво значи нещастник, татко?”- гледа ме право в                                                                                             очите, без да премигне.

                                                                                        Синът ми.

Не сме говорили за това.

Нямам смелост да си попитам детето дали съм нещастник. Още е малко, но сигурно вече и само го разбира.

Кака му почти не говори с мен.

За какво да говори? Да и купя дънки, или да и дам пари за закуска…Или да отиде на кино. Или да седне с другите да изпие една кока-кола.

И тя мълчи.

И аз мълча.

И жена ми мълчи.

И всички мълчат.

Приятелите вече не ме търсят. Омръзнах на всички. Омръзнах им да прося пари. Омръзна им да ме съжаляват. И да злорадстват дори. Всичко бързо омръзва. Отначало всички се вайкат, обещават, успокояват ме.

 "Няма проблем, аз имам доста познати, ще се обадя насам-натам…Все                        от някъде ще изкочи някаква работа…”

                                                                                Един

И тази тема омръзва.

От бедният странят като от болен. И то-заразно болен!

Чумав, прокажен…

Ама и те са си прави. От всички съм вземал пари, може и от това да се плашат- да не поискам пак. Какво ли си викат :

                    ” Тоя ме завлече, и сега никакъв не се и обажда…”

Не е така, ама как да го обясниш.

И на кого да го кажеш ?

Телефонът мълчи, вече на никой не съм и притрябвал. А и аз не звъня.Как да им звънна, като  имам да връщам пари. А и всеки си живее своя живот. При болен се ходи на свиждане веднъж-два пъти. Много е тягостно. Като на гробища- на Задушница я запалим свещ, я не. Ако се сетим за някой-капнем ракия на пода.

                “Лека му пръст, добър човек беше!”

                “Да бе, и колко млад си отиде…”

                “Той беше…хайде да не говоря така, ама беше слаб                                човек…Неудачник…”

                “Бог да му прости! “

И толкова.

Като дете, до като играех на фунийки в градинката…представял ли съм си, че мога да стигна до тука?...Нищо не съм си представял. И ученик бях, и студент…И какво после ?

Девет години стаж като юрист, имам златна професия.

Осем дена.

Поне да имах пари.

За последно.

Да се напия поне, като куче.

Агнешки котлети няма да има.

И бяло вино, и ракия, и нищо.

Самоубийците били егоисти.

А живите, такива живи-като мен, те какви са ?

                 “ Хвани се на някаква работа, каквато и да е… Срамна                          работа няма…”

Съвети.

Най-лесно се дават съвети. После си тръгват, отиват си някъде, потъват в нищото сякаш. А ти си оставаш, съмва, мръква, отначало си купуваш вестници и четеш всяка обява за работа. После преставаш. Вестникът е по-скъп от един хляб. Като престанеш и вестници да си купуваш-значи си се отказал от всичко…Да престанеш да ходиш по интервюта и тестове, да подаваш молби и заявления, да преснемаш автобиографии и трудови книжки…

Тогава се случва, каквото се случва...

Не съм се виждал с хора, не съм подържал контакти…То, като поддържаш контакти, че голяма работа става !...

Да отидеш където и да било, трябва най-малко един лев за трамвай. Ако днес не се возя на трамвай, ако си остана в къщи, ще мога да си купя цигари.Ако пуша по половин кутия на ден, ще е хем по-здравословно, хем за два дни ще мога да спестя стотинки за бира. Две бири- 90 стотинки, значи, ако пуша по половин кутия на ден, спестявам 80 стотинки, горе-долу се получава.

На ден-по една бира.

Половин бира-на обяд, другата половинка-на вечеря.Цигарите ги пушиш най-малко на два пъти : дръпнеш, смукнеш, после гасиш. След време допушваш фасът, и от всяка цигара разбираш че си спестил, че и ти си полезен…

После пак съмва, пак мръква, “…татко, виж на това детенце са купили ново камионче…”, маргарин и зеле за обяд, боб за вечеря, да си купя ли цигари днес, или не…Обувката ми се е скъсала, обущарят каза, че от тях нищо не става, виж го само!- той ще преценява дали моите обувки стават или не стават, на каката и трябват 9 лева за някакъв учебник, госпожата им казала, аз от къде да ги взема, за асансьор искат по лев и тридесет на човек, ще кажа другият месец че няма да ползваме асансьор, какво пък- до петият етаж може и пеша да се ходи, и без това живеем толкова застояло…И съмва, и мръква, и през нощта сънувам кошмари, и викам на сън, жена ми ме прегръща : -

                       “ Стига бе мило, какво толкова сънуваш ?...”

                       “ Нищо, глупости само !”

После съмва.

Гледам хороскопът в 7 и 27, после по една друга програма- в 7 и 50. Звездите обещават хубав ден, ново начало, финансови доходи, разправии с приятели, нова любов и интимна връзка. А аз сякаш съм извън хороскопът. Нищо не се случва, от никъде-нищо...

Мия чинии, купувам хляб и изхвърлям боклука. Става обяд. Водя сина си на училище. Прибирам се и дояждам каквото е останало. Пак мия чинии. Отварям някоя книга, после я затварям. Пуша цигара на балкона и гледам как кучетата си играят на двора. Днес ще вали, днес няма да вали. Поливам цветята. Оправям леглата. Понякога чистя с прахосмукачка. Понякога-не. Понякога спя, понякога-не. При всички случаи накрая се мръква. “По света и у нас” в 20 часа. Филмът. Банята, гледам се в огледалото без да помръдна. Мия си зъбите, от четката, или от пастата ми се гади, венците ми кървят, като плюя по мивката се стичат кървави лиги.Нямам здравни осигуровки, нямам пари за зъболекар. Пак се гледам в огледалото. Очите ми са мътни, сякаш съм пил. А не съм. Нямам пари да пия. Трия се в кърпата, не съм си измил краката,нищо-няма да ги измия тази вечер, голяма работа. Нищо вече няма значение. Нямаш желание да си измиеш краката. Да се къпеш.Да излизаш, да се виждаш с някой. Лягаш се и заспиваш с единствената молба да не се събудиш повече. Викам на сън.

              “ Не се притеснявай, сънувах някакъв сън…”

Няма сън, няма обяснения. Като се повтаря всяка нощ, значи не си нещо добре. Ярки видения, кошмари, тежки, натрапчиви, болни…

Но после се съмва.

Кучетата започват да лаят. По булеварда се форсират коли. Сред дърветата се чуват как птичките пеят. Не ми се пее, не ми се слуша.

Осем дни.

Какво да направя?

Мога да застрелям някой министър.

Да се самозапаля пред Парламента.

Да ограбя някой.

Нямам пари за оръжие.

Пък и не искам.

От къде на къде ?...

Вече нищо не искам.

Просто-не искам!

Не, искам!

Трябва да намеря 21 лева.

Може и 20.

Въпреки всичко…Преди да са ми изключили телефона…Ще прося, ще прося…До като се самоубия, докато купя ново камионче, агнешки котлети…още какво беше?!

             “ Срамна работа няма, хвани се каквото и да е…”

                                                                   Тоя- същия

От къде на къде ?

А ?

От къде на къде?!

Някакъв човек работи някаква работа за да спаси своят единствен,  неповторим някакъв живот. За да ядат децата му някакъв пастет на закуска, синът му да има някакво ново камионче, дъщеря му да има някакви нови дънки, да пие кока-кола в някакво кафене, в някакъв град, в някаква държава, наречена от някой България...

Осем дена.

Стига!...

Важното е да изкараме още осем дена. А аз, може и нищо да не видя.

Важното е !-да намеря 20 лева.

Децата ми трябва да закусят нещо утре.

Да обядват.

Да вечерят.

Важното е да изкараме още осем дни, после ще видим.

Телефонът- до като още мога да се обаждам на някой.

Въпреки всичко, въпреки това…

Дава свободно.

Изпотявам се под ризата.

Ако не си ти, няма на кого просто да звънна.

Сега-ти си моят Ангел Хранител.

Сега-ти ще бъдеш моят спасител.

Ти ще бъдеш милосърден, а аз завинаги ще ти остана длъжник.

Благодарен съм ти до дъното на душата си.

Благодарен съм на Господ, че имам на кого да разчитам.

И на съдбата си съм благодарен, и на всичко…Майната ви !

         - Ало ?

         - Кажи приятелче, не си се обаждал отдавна…

         - Нали знаеш…Мотая се из къщи, а и ти си си зает…

         - Да бе, така е…Нещо ново около теб?

         - Нищо ново, нищо хубаво…

         - А стига бе !

         - Ами така е…Слушай….моля те, дай ми 20 лева…Ще ти ги върна…

Мълчание.

         - Пак ли ?!...Хубаво-нямаш проблеми !

         - Сериозно ?!...Знам, че ти си приятел.

         - Не бе, няма проблеми ! В този живот трябва да проявяваме и милосърдие…Да не сме нещо…животни.

         -Знам, приятел, знам!...Благодаря ти много, ти знаеш, че аз…

         - Не се притеснявай!...Мини днеска покрай офиса, ще ти дам.

         - Кога ще ти е удобно ?

         - Когато се наканиш…Ако ме няма случайно, ще ги оставя на секретарката, кажи, че си говорил с мен, тя знае…

         - Дано да се видим!...Благодаря ти искрено!

         - Нямаш проблеми!...Обаждай се, дано да се видим скоро…

         - Обезателно !...Знаеш, че…

         - Хубаво!...Хайде, че има хора при мене…

         - Чао приятел, благодаря !...Дано да се видим днеска в офиса!

         - А дано !...Чао и от мен!

Затвори.

Трябва да си плюя на краката. Нямам пари за метро, офисът на моя приятел е близо до паметника “ Левски”. От “Люлин” до там…поне един час пеша ще направя.

Каквото-такова!

                                                                     20.05.2004 г.