НЕНОРМАЛНОТО

                                            НЕНОРМАЛНОТО<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

            Прехвърча сняг.

Нямаше край тази зима. Омръзнало ми е, омръзнало ми е всичко- и студовете, и кишата по софийските улици. Мръсотията сякаш извира от земята. През лятото не си личи толкова, само като духне вятър и разнесе из въздуха кълба пепел, се вижда сред какво живеем.

А сега ?

Кал, мътни потоци, колите изригват фонтани от локвите, и хората са такива- някак окаяни и окаляни. Нямам и чадър, вчера, духаше вятър и едната пръчка се счупи. Оставих го вкъщи, надявах се, че няма да вали. А то…По обяд заваля, първо дъжд, после задуха студен вятър, помръкна изведнъж и лампите се замрежиха от снежинки.

 И днес мина.

Това е най-важното. Сега ще се прибера на топло, ще изпия няколко ракии и всичко ще си дойде на мястото. Остават още два дни- и четвъртък да мине, и петък…После ще се излежавам два дни пред телевизора. Никой не искам да виждам, нито пък-мен да ме виждат.

Тежка седмица.

Като всяка друга май, не знам…Чиновническа. Като затънеш в ежедневието, все ти се струва, че днес е било най-зле…Викане, крясъци…Омръзна ми всичко. Ама няма на къде. Ако напусна работа, ще си остана цял живот безработен. След 40 години не ставаш за нищо. Няма опит, няма познания в тая история…никой не се интересува от тебе. Подбират си разни момченца, костюмирани американчета, да им се мажат, да им се усмихват с белите зъбки... Млади момиченца, с големи гърди и чорапогащник на дупки…Ако видиш грозна чиновничка, да знаеш, че е дъщеря или роднина на някой. Всички останали са прохождащи курви.

Няма това- онова…

И момченца и разни момиченца…Прохождащи курви.

Стига…все едно.

На кой ли му пука.

Жена ми, поръча да купя кисело мляко, щяла да прави баница за децата. Баница…Сутрин ям баница, на обяд ям сандвич.Вечерта- пак баница. Ама, дето казват хората- “Ако ти оттърва!”.

Налягай си парцалите и това е. Няма мърдане. Шефката нека крещи. Те всички крещят. Или ти се усмихват и те мачкат с усмивка. Връщаха ме  7 пъти да поправям едно писмо. Не че е грешно писмото, просто така…

С усмивка.

            “Чудесно, господин Иванов, този път е добре…Но мисля си…този пасаж дали не бива малко да го променим, малко тонът е рязък…Някак много административно звучи. А ония, нали знаете, господин Иванов…ония от Министерството не обичат резкия тон…Айде сега, айде пак помислете и ми представете вариант…”

Идиоти.

Ама се усмихваш любезно, нали ?!- без да искаш лицето ти само се изкривява в усмивка, в някаква любезна гримаса, вземаш хартиите, и заднешком, приведен се измъкваш от кабинета. В коридора псуваш на ум. Ама какво ли от това ?!... В стаята си седиш до прозореца и пушиш цигара от цигара, мълчиш и гледаш празно навън…А жена ми все вика, че много съм пушил.

Много я!

И после пак започваш да пишеш.

В десният ъгъл: НА ВНИМАНИЕТО НА Г-Н КОВАЧЕВ…Подравняваш, надебеляваш. Отдолу, точно под него…

Ама че свинщина ! Това е то, да бъдеш чиновник. Държавен служител. Законът ти гарантирал права и защита…На кого ще ги разправяте тия, бе хора ?!...

Мляко, мляко да не забравя…другото ясно. Цял ден ги гледам тия свине, и като се прибера, пак за тях мисля. Това е гадното-така те смачкват, че те обсебват целия.  А как да не мислиш за тях…? Седем пъти съм го писал това писмо. И накрая-викове, крясъци…

“Е-ле-ементарна кореспонденция е това, господин Иванов, е-лемента-рна…”

Кисело мляко и баница.

Всичката Мара втасала, баница ще ядем за вечеря.

Хубаво е, че имам ракия, като мушнеш две-три ракии, всичко избледнява, изпростява, на душата ти става едно мъдро, спокойно. Глупости. За това, по цяла нощ бълнувам. А и този сняг….Като задуха, драска направо в очите. Ще мина покрай Царският дворец, за по-напряко. На откритото духа повече, но иначе трябва да обикалям. Улицата на Американското посолство може и да са я затворили, а по “Дондуков” много обикалям. Направо, направо, духа не духа- в метрото. Един път да се прибера, мамичката им мръсна ! 12 години стаж съм натрупал по специалността, тая пикла ще ми обяснява как се пише писмо! Обяснява, нищо не обяснява!-само се хили. Как са се научили тия мръсници…и да говорят гладко, и да се усмихват широко…Влезеш в бакалията, и там се усмихват широко: “Да ви предложа нещо, господине?!” Какво ще ми предлагаш, бе?! Ако искам нещо, аз ще ти кажа. Дошъл съм за две кисели млека…”Да ви предложа нещо, господине?!”

Много филми ли гледат, на американци ли се правят, не знам…И пак същите- момиченца, момченца…Прохождащи курви. А като проходят, какво ли ще бъде ?...

Ще станат вълци направо.

Майка им мръсна.

Минах покрай Археологическия музей, ако е още такова, поколебах се дали да не мина през двора на Президентството, там поне ще е завет, няма да духа. В последния момент, една кола ми пресече пътя, след нея още една, и се отказах. Карай по ветрилника, покрай “Шератон”, стигна ли подлеза- все едно съм си вкъщи.

Поток от коли пъплеха по жълтите павета, фаровете им се отразяваха в големите локви. Клаксони, шум, някой от някъде псуваше протяжно, по това време винаги има задръствания. Всички са луднали да ходят с колите си, от къде ги намират тия пари да карат коли, не знам. И по това време беснеят. Псуват, крещят, надуват с клаксони.Нервите избиват, цял ден усмивки, цял ден поклони и слугинаж…Сега, след работа, можеш да псуваш.Да ревеш като животно, да се прибереш и да пребиеш жена си. Или да се напиеш като звяр в някоя дупка. Или да изчукаш набързо любовницата.Или…каквото си искаш.

Ама че мисли !

Какви любовници, какви 5 лева!

Не се сещам за нищо, освен за ракия. А и пари нямам, иначе-защо не. Поне за малко да се почувстваш и ти мъж. Или човек, или както го кажеш…

Няма такива екстри.

От работа-вкъщи, от вкъщи-на работа. Пишеш писма през деня, вечер трепериш и пиеш ракия. Малкият днес е правил контролно. Ако пак нищо не е направил- гледай какво ще го правя…Тия, днешните за нищо не стават. Ако знаеха само какво ги очаква…Трябва да му взема учител, изглежда е тъп и не разбира задачите. И аз не ги разбирам, а майка му- още по-малко. Ще му взема учител. Щом трябва- ще плащам. А после, ако пак ми носи двойки и тройки, не знам…От кожата му колан ще направя! Гламата ме заболя. От студа ли е, не е- от нерви е сигурно. Напоследък все там ме боли- на слепоочието и отзад- на тила. Може и кръвно да вдигам. Ще вдигам я, от хубаво…Не ги е срам, мръсници с мръсници!...Мачкане, мачкане..всеки ден. И накрая-“ Купи кисело мляко, ще правя баница за децата…” Баница за децата! А за мен какво ще направиш?! Никой не те пита- искаш ли, не искаш ли…Баница и кисело мляко!

Гледай какви коли само…тия не си знаят парите. Тоя “Линкълн” струва майка си и баща си направо! И друг път съм го виждал тука, сигурно е на някой баровец от “Шератон”, така са…С цялата моя заплата, такова животно ще мога да купя след 100 години навярно… Да си ги карат!...Намерили са му цаката в тоя живот, крали са, яли и пили…”Линкълн” ще ми карат!...Това е! …Стига си свирил, бе идиот с идиота!...Мама ти мръсна, “бакшиш” с “бакшиш”…Тоя народ е луднал направо! Вижда, че е задръстено отпред, ама свири !... Надува!... И псува, като звяр се дере…Леле, откачил е направо тоя народ, откачил е…Как да не откачи, на кое отгоре и да бъде нормален? Тия, юпитата и малолетните проститутки по ведомствата, дето се усмихват като тикви направо, те да не би да са в ред? Друг път! Те са още по-луди, извратени направо.За тях няма прегради, нищо родно и свято.Е такова да го хванеш някъде, че да го спукаш от бой…Ама бой! Дето по филмите не показват, и няма и в най- освободените сексуални фантазии…”Сексуални фантазии”…глупости!...Бой, бой с тояга, докато мърдат!...Това заслужават…Като почне да ти лепне тоягата от кръв, тогава да спреш…”Какво ще обичате, господине?” …Така ли?!...Фра-а-ас в главата, мама ти мръсна!

И ръцете ми измръзнаха

Мога да хващам трамвай № 20 за няколко спирки, ама нямам нерви след работа. Пък и 50 стотинки, остави парите, ама като заскърца покрай Операта, като задрънка по задръстванията, и вътре- народ, блъсканица, и смрад…Зимно време мирише различно. Като се намокрят палтата, и от мръсотията естествено, ама вътре не се диша.На мокро, на гнило, на скапано, сякаш не хора, а леш вози трамвая. Пък и не става- 50 стотинки за метро, 50 стотинки за трамвай, после- обратно…2 лева си отиват само за път. Сандвич и кафе- още 2 лева. Ако си вземеш и вестник- ето ти 5 лева на ден. Само да отидеш на работа. Че за колко работя аз, бе…? Ама в такова време ти идва да си се качил на трамвая, да си се заровил в мръсотията, като прасе, като всичките други…Не, като куче…как духа само. Гледай и тая- Света София, или не знам как я наричат- какво е разперила ръце само!... Каква е тая светица, на проститутка прилича!.. Със златна корона…и очи няма. Грозотия направо, какво да ги правиш…далавера, намерили са един НАШ  архитект, дали са му златни пари…Ето ти и Света София, разперила длани, дали ме проклина или благославя, не знам…и бухали има, и разни венци…Много народ, къде ходи този народ…Хайде, стигнах най-после. Сега-леко по стълбите. Няма кой да ги зачисти- кал и сняг, ще се пребие народа.Мирише на сандвичи. И музика отнякъде. “Ще остана ли до теб…? Ако искаш оставай, ако искаш-недей!...Гащи, мечове и стъкларии, хората са се свили в якетата си и хич не поглеждат към витрините. Тука не духа. Онова кафене, дето по-рано беше сбирток на гръцки студенти и мошеници, сега е празно. Лъскаво, с усмихнати сервитьорки, с чисти масички.Но празно. Само разни селяни са насядали и пият кафета. Да пият. Аз се прибирам, и знам какво да си налея. Ще им пия кафетата, как ли пък не. Един слепец свиреше на китара и пееше с прегракнал глас някаква песен на Том Джоунз. Нека пее. И шапка е турил. Не знам дали някой му дава. Аз на просяци не давам. На никой не давам. На мен кой дава? И вестници, вестници…Списания с голи мадами. Я гледай тая какви цици има…ще я скъсам направо!...Най-после, топличко. Ръцете ми са почервенели.Ще хвана ревматизъм накрая. За това не обичам зимата- мръсотия и студ, обувките пускат, ръцете ти мръзнат. И сметките, а сметките-да не говорим…Не съм плащал парно от миналата зима, кой знае какво ще ми кажат накрая…Ще го платя- лека-полека. Може и премии да дадат, знаеш ли…Миналата година дадоха за 3 март, сега ще ги видя.То пък едни премии…ама. Поне да платя някоя сметка. И да купя една батерия за банята- от месец тече, и гумички сменях, и какво не, не става…Боклуци!...Ама и тя- стана вече 20 години…ще тече я! Е това искам- да имам пари: да направя един ремонт на апартамента- дограма- алуминий, кранове, чешми, контакти, щори, канапето…Ама не аз да се  занимавам- бам!-телефона: да си идват майсторите, да човъркат…А ти обикаляй само с кафенцето в ръка и им казвай: “Ту-ука по-здраво!...Излъскайте още!...Изчистете и тук..” Това е ремонт. Не да се бъхтиш като животно под мивката. Само да си седиш, и да командваш. Ти тука, ти- там! Да видиш после, дали не знаем как да живеем!...Зна-аем, ама не можем!...Пари трябват, пари...! Майка му стара !

От как сложиха тия новите апарати в метрото, не става да минаваш …така. По-рано-редовно…Със старо билетче, мушнеш го, машинката скръцне и си готов…И това свърши. Всичко свърши…все едно. Да се прибирам. От супера ще взема две млека, нека си хапнат децата. А малкият- за контролното…ще му счупя главата…Гледай я тая как се бута напред, къде си тръгнала ма, бабо…ще ти изпадат протезите някъде…Майната и, не бива да се ядосвам за глупости. Че ме цепи главата. Ръцете ми треперят, главата ме боли…ей тука- на слепоочието, и отзад на тила. Ще се поболея накрая. И за какво ?...За тоя и оня…Я я гледай тая баба- едвам крета, за нея ли да си късам нервите?... Тя ще се прибере, ще яде попара и ще легне да спи, а аз?...До посред нощ ще зяпам в телевизора и ще пуша цигари, а после цяла нощ ще бълнувам…И за какво ?...Кой ще ти признае накрая ?- Никой!...Децата ще пораснат, ще се изучат и ще хванат света…кой в Канада, кой в Гърция. Ще остана сам, като бухал, кой ще ми каже тогава-“Ама това било, ама онова…” Майка му мръсна!

За това я харесвам спирка “Сердика”- и ескалатор си има, и е топло и чисто, старини, едно друго…Глупости. Ако бях взел трамвая, щях да слезна на “ Опълченска”, да не ходя пеша. Станция като станция, кеф ми е че е топло и сухо, влакчето още го няма, перона е пълен, пейките са заети, но все тая…Ще поседя и прав, нали американците казват, че трябва да се гледа позитивно на живота и да се движим постоянно…Къде ще се движим, не знам…Аз, ако можех да се движа, щях да се махна от работата ама къде ти…Няма мърдане тука! Като животно- с остена. В обора и толкова!...Ще се движиш!...Къде ще се движиш, бе драги ?!...Все едно. Краката ме болят.Уж не съм ходил много, а ето…Остарявам, това е…След 40 години за нищо не ставаш. Кротувай там, в ъгъла, да не дойдат младите вълци…Проститутките с големите цици…Леле, как ще му фрасна сега една ракия!...И не само една. Жената да си храни децата с баница, аз може и яйца да си опържа…Така де, за авторитет!...Ще видим. Хайде, и метрото им е такова…! Как ме цепи главата.

Перонът се изпълни с хора. Отначало метрото си беше кеф, сега си е направо трамвай.Цялата гмеж се прибира с метрото. Ония, ония ги остави…Те карат “Линкълн” и не бързат да се прибират. От къде на къде, в тая бедна България, ще има хора с “Линкълн”?...И разни подобни…Не знам, много се обърка тоя свят, много…И много ме боли главата, от нерви е, знам…Не бива така. Мъжете на тази възраст…като мухи…такова… И да стане…какво толкова. За децата ми е жал. Да се изучат, да порастнат още малко…Като им изникнат крилца, хайде- в Канада!...Или където и да е. Е това искам…поне още някоя и друга година. На рождения ден на дъщерята, това се майтапехме: “А дано доживееш, да получиш картичка от Мадрид!” Да ги видя, че са живи и здрави, че са се спасили от тука, другото…Колкото-толкова!...Животец!

Ето го-идва!

Тълпата се полюшна, като маса се сипна отпред на перона, полицаите се размърдаха, от тунела първо блеснаха две жълти очи, после се чу грохот и тътен, влакчето изскочи изведнъж- синьо и забързано, като устрем. Не е лошо да изпия един аналгин, и друг път ме е боляла главата, ама сега направо пулсира. Нищо, ракията ще ме оправи.

Слязоха малко хора. По това време, след работа, хората се прибират, младите още не са тръгнали по кръчмите, влакчето към центъра не се пълни. Виж, на обратно…Ето ги, блъскат се…Бързат, тичат…Да не изпуснат да седнат…Прост народ, прост, ама-прост…Цял ден са седяли. Знам ли ги, може и да не са…Аз цял ден съм седял, ама има и хора, дето са били цял ден и на крак…

Вагончето бързо се изпълни. Не можах да седна, подпрях се на стенат отпред, до вратата на машиниста, или не знам как се нарича. Там има и дръжки, можеш да се хванеш, като се облегнеш на стената, можеш да виждаш целият вагон. Какво да му гледаш?!...Смачкан народ. Свели глави, сиви, убити. Една групичка ученици се лигавят и се кикотят гръмогласно. Такива са…Мислят си, че светът е като MTV…Да, ама не е! Ще видите какво ви очаква!

Тогава ги видях.

Една баба с късо палтенце, черно, избеляло. Със забрадка на главата. До нея- момче, ненормално. С яке, разкопчано, без цип, под него – облечено с риза в ярко зелено, с голяма, остра яка. Приличаше на жилетките на тия, дето поправят пътищата…сигнално зелено, кой ходи с такава риза сега?...С маратонки. И изцапани дънки. Ненормално. Очите му блуждаеха из хората, устата му беше отворена, увиснала надолу. Ръцете му се переха насам-натам, сами сигурно, тресяха се из въздуха. А бабата с него…не знам. Нищо особено, просто баба… Чак по-късно разбрах кое ми спря погледа върху нея, бабата се усмихваше!- усмихваше се благо, с много нежност. Държеше за ръка ненормалния, навеждаше се към него с много доброта и обич. А момчето въртеше глава, от гърлото му излизаха някакви дрезгави звуци, като мучене, като хрип на животно…Защо ли ги пускат такива в метрото?...Никой не ги поглеждаше, дори мястото до тях си остана свободно, никой не искаше да седне до лудия, само бабата го прегръщаше и продължаваше да му шепне нещо до лицето. Какво ли разбира?

Ама че работа!

Вместо да му приказва, да беше го пооблекла малко…с това якенце без цип, с маратонки…И тази сигнално-зелена риза отдолу.Вагонът все повече се изпълваше. Замириса на мокро и спарено, най-после дойде и машиниста, с бавна, важна походка, тръшна вратата зад себе си. Сега мога спокойно да се облегна. Тоя няма да излезе повече, от кабинката му се чу как изтропа нещо, избръмчаха някакви мотори, изпусна се въздух. Учениците се превиваха от смях, едното момче беше с обръсната глава и обица на ухото. На какво ли се смеят, чак толкова ?...Пуберитети нещастни, всичко ви е ясно и лесно…Ако знаете какво ви чака…

Чу се мелодичен звук, и един записан глас предупреди, че вратите се затварят. Да, затвориха се с трясък. Най-после-тръгваме. Ненормалният отсреща сигурно също се зарадва, или се завълнува от нещо свое- разпери ръце и започна да издава дрезгави, хрипливи звуци. До него, бабата се огледа виновно, с добра, кротка усмивка, и започна да го гали по ръцете. Ненормалният не млъкваше. Влакчето изведнъж рязко потегли, хората се люшнаха, подпрях се здраво на стената да не падна. Видях, че един мъж залитна и блъсна едно малко момиченце- с рокличка, с червено палтенце и шапка. Трясъкът на влакът ми попречи да чуя какво се разправяха, но майка му явно беше много ядосана: издърпа гневно детето към себе си, като гледаше злобно към господина.Така е. Тия ученици, вместо да се лигавят, биха могли да и отстъпят място да седне. Ще и изпомачкат детето…тия глигани.

Ненормалното мучеше и въртеше глава към прозореца да гледа в тунела. Дори се изви, стъпи на колене на седалката, и залепи лице в прозореца. До него бабата, усмихната виновно и благо, го държеше за ръка. Видях, че докато го стискаше, с палеца си тя го милваше по дланта му…А ненормалното, от радост, или възторг пред тъмният тунел, издаваше протяжни, хрипливи стонове…Кой знае какво се въртеше из болният му мозък, кой знае какви мисли, като гущери се плъзгат из него…

Майката с момиченцето се приближи към мен, явно, че не искаше да се разправя с онзи грубиянин. А той все още гледаше виновно към нея и мърдаше с уста, сигурно се извиняваше още.

            -Хвани се тук и се дръж здраво!

Момиченцето посегна и се хвана за дръжката до мен. Погледнах го- имаше руси плитки извиращи под шапката му, на гърба му имаше розова раничка. Майка му ми хвърли кос поглед, после посегна и го погали по главата.

            - Няма нищо, миличко, няма нищо…Ще мине. Я виж…я виж, там едно ненормално момченце…Не е слушкало, не е папкало…и виж какъв изрод е станало.

Момиченцето се обърна с интерес.

Ненормалното беше залепило лице на стъклото, взираше се в тъмното и издаваше дрезгаво грачене. До него баба му, се усмихваше кротко и го милваше по ръката.

                                                                                  15.03.2004 г.