От Нищо-Нещо
Той не вярваше в нищо. Затова и се превърна в нищо. Дотам се беше отегчил от живота, че предпочиташе да не живее(което е много тъжно, наистина!). Преди беше опиянен от въртележката на ежедневието,а сега чувстваше замайване и гадене. Сладостта на забраненото вече нагарчаше; цветът на хоризонта избледняваше с всеки следващ ден. Дали беше забравил как да се забавлява? Или беше остарял?Не. Беше преситен от всичко. Сега това „всичко” му беше безвкусно. Безинтересно. Човекът мислеше, че е разкрил всички загадки на света- та какво ли не бе опитвал? Какво ли не бе преживявал? Единствено низкото, скотското го поразвеселяваше. Но пак не беше достатъчно- каквото и да правеше, никога не почувства отново онзи плам, онази лека възбуда от предстоящото, от неизвестното.Защото нямаше такова. А едва бе навлязъл в живота(което е много тъжно, наистина!). Той също беше изпълнен със съжаление- към себе си.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Празни вълнения занимаваха празния човек.
Но главата му не беше празна- там непрекъснато профучаваха мисли. Той непрекъснато кроеше и замислеше нещо:бягство, спасение? Искаше да се спаси от себе си.. Та, мислите му профучаваха(повечето- твърде правилни дори!), но той не ги улавяше- само наблюдаваше. Скептичен, мълчалив. И така продължаваше напред- без мисъл, без смисъл(което е много тъжно, наистина!).
Той го осъзнаваше.
Човекът Нищо имаше приятели(изгодни за него, разбира се!). Поне ги наричаше така и ги мислеше за такива. Друг човек би ги нарекъл бизнес партньори, защото те си говореха и се събираха само когато щяха да искат услуга от другите. И те бяха като него- хора нищо.
Той(човекът за какъвто се представяше!) не се събираше с другите хора, усещаше..Знаеше, че не бяха като него- бяха различни, измамни…Не разбираше как можеха да са щастливи от това, че имат съпруги и деца. Това само увеличаваше разходите! Какво чак толкова специално имаше в Коледа и останалите празници освен храната? Как така хората, които чакаха залеза и въздишаха замечтано, не бяха в специализирани заведения за екземпляри с психични отклонения? Какво му е красивото на слънцето- само пари очите(което беше много тъжно, наистина!).
Реши да се напие и да опита да удави мъката си. Или не мъката, защото нищо не чувстваше. Просто реши да се напие и така да запълни празнотата в себе си. Направи го. Стана му навик. Пропи се. Разпродаде покъщнината си. Нямаше дом, имаше само бутилка.Спеше по пейките. Не че алкохолът помагаше- просто го занимаваше.Винаги размишляваше за себе си. Мислите се натрапваха като тиктакането на някой часовник.
Една нощ,легнал на пейка в парка, покрит с вестници и чували, сънува странен сън: имаше семейство. Жена му беше със светла коса, с дъх на канела. Обичаше сутрин да става рано и да наблюдава как слънцето, надникнало в спалнята им, се промъкваше до леглото им, покатерваше се на възглавниците и лъчите се гонеха в косите на съпругата му. Кичурите изглеждаха като златни под определен ъгъл- като водопад от жива светлина…Жена му беше Слънцето на Земята. И го обичаше. Виждаше го в блесналите й очи. Тя му се възхищаваше, тя го боготвореше. Вечер, когато заспиваше, чуваше как в съседната стая тя тихо реди молитви пред иконата. Молитви за него. И най-чудното от всичко беше, че той не беше празен. Тя беше го изпълнила целия- сърцето, душата, ума…мислите. Тя беше любовта. Вече имаше мисъл, имаше смисъл. Не бяха богати, нямаха нужда от повече, защото имаха най-важното. Имаха себе си. И всичко беше толкова ясно; толкова кристално чисто и наситено. Той беше истински. Той чувстваше.
Събуди се рязко(което беше чудесно...наистина!). Лежеше на пейка, покрит с вестници и чували. Но това не беше от значение за него. Той бе прозрял кое е важното, същественото. Вече знаеше кое прави човека, човек!
Слънцето тъкмо изгряваше, лъчите надничаха през оголените клони на дърветата и се гонеха кой пръв ще достигне до него. Но този път слънцето не пареше на очите. Напротив, галеше лицето и го изпълваше с непознато чувство. С усещането, че нов ден е започнал, нов ден, нов шанс да промени това, което не харесва. Да стане от Нищо-Нещо. Той се усмихна.Това беше сън, но не какъв да е. Беше вдъхновен от сърцето. А защо не и осъществен от ума ?
Трябваше само да намери любовта и жената с коси, ухаещи на канела. Щеше да превърне съня в реалност! Отново се усмихна-сега още по- широко, решително и обещаващо, уверено и непоколебимо. Имаше цел, имаше мечта!
Човекът Нещо стана и закрачи бодро напред.
© Лили Асенова All rights reserved.
