От Нищо-Нещо

            Празни вълнения занимаваха празния човек.

            Но главата му не беше празна- там непрекъснато профучаваха мисли. Той непрекъснато кроеше и замислеше нещо:бягство, спасение? Искаше да се спаси от себе си.. Та, мислите му профучаваха(повечето- твърде правилни дори!), но той не ги улавяше- само наблюдаваше. Скептичен, мълчалив. И така продължаваше напред- без мисъл, без смисъл(което е много тъжно, наистина!).

 Той го осъзнаваше.

            Човекът Нищо имаше приятели(изгодни за него, разбира се!). Поне  ги наричаше така и ги мислеше за такива. Друг човек би ги нарекъл бизнес партньори, защото те си говореха и се събираха само когато щяха да искат услуга от другите. И те бяха като него- хора нищо.

Той(човекът за какъвто се представяше!) не се събираше с другите хора, усещаше..Знаеше, че  не бяха като него- бяха различни, измамни…Не разбираше как можеха да са щастливи от това, че имат съпруги и деца. Това само увеличаваше разходите! Какво чак толкова специално имаше в Коледа и останалите празници освен храната? Как така хората, които чакаха залеза и въздишаха замечтано, не бяха в специализирани заведения за екземпляри с психични отклонения? Какво му е красивото на слънцето- само пари очите(което беше много тъжно, наистина!).

            Реши да се напие и да опита да удави мъката си. Или не мъката, защото  нищо не чувстваше. Просто реши да се напие и така да запълни празнотата в себе си. Направи го. Стана му навик. Пропи се. Разпродаде  покъщнината си. Нямаше дом, имаше само бутилка.Спеше по пейките. Не че алкохолът помагаше- просто го занимаваше.Винаги размишляваше за себе си. Мислите се натрапваха като тиктакането на някой часовник.

            Една нощ,легнал на пейка в парка, покрит с вестници и чували, сънува странен сън: имаше семейство. Жена му беше със светла коса, с дъх на канела. Обичаше сутрин да става рано и да наблюдава как слънцето, надникнало в спалнята им, се промъкваше до леглото им, покатерваше се на възглавниците и лъчите се гонеха в косите на съпругата му. Кичурите изглеждаха като златни под определен ъгъл- като водопад от жива светлина…Жена му беше Слънцето на Земята. И го обичаше. Виждаше го в блесналите й очи. Тя му се възхищаваше, тя го боготвореше. Вечер, когато заспиваше, чуваше как  в съседната стая тя тихо реди молитви пред иконата. Молитви за него. И най-чудното от всичко беше, че той не беше празен. Тя беше го изпълнила целия- сърцето, душата, ума…мислите. Тя беше любовта. Вече имаше мисъл, имаше смисъл. Не бяха богати, нямаха нужда от повече, защото имаха най-важното. Имаха себе си. И всичко беше толкова ясно; толкова кристално чисто и наситено. Той беше истински. Той чувстваше.

            Събуди се рязко(което беше чудесно...наистина!). Лежеше на пейка, покрит с вестници и чували. Но това не беше от значение за него. Той бе прозрял кое е важното, същественото. Вече знаеше кое прави човека, човек! 

            Слънцето тъкмо изгряваше, лъчите надничаха през оголените клони на дърветата и се гонеха кой пръв ще достигне до него. Но този път слънцето не пареше на очите. Напротив, галеше лицето и го изпълваше с непознато чувство. С усещането, че нов ден е започнал, нов ден, нов шанс да промени това, което не харесва. Да стане от Нищо-Нещо. Той се усмихна.Това беше сън, но не какъв да е. Беше вдъхновен от сърцето. А защо не и осъществен от ума ?

            Трябваше  само да  намери любовта и жената с коси, ухаещи на канела. Щеше да превърне съня в реалност! Отново се усмихна-сега още по- широко, решително и обещаващо, уверено и непоколебимо. Имаше цел, имаше мечта!

             Човекът Нещо стана и закрачи бодро напред.