ОТНЕТИ МЕЧТИ
2 min reading
Тя не виждаше нищо друго пред себе си освен покриви. Модерни и нови
покриви на къщи, които най-вероятно принадлежаха на богати хора. А така и
се искаше да може да вижда небето от прозореца си. Да го докосва с влажните
си очи и да му праща въздушни целувки. Когато беше малка през августовските
вечери, седеше под кестена на двора и си намисляше желание. После го
запечатваше в детските си устни и го пращаше към небето като крилата
целувка. Сега покривите бяха толкова гигантски... Създаваха илюзията, че
всичко наоколо е изградено от стени и тя нямаше друг избор освен да спре да
мечтае. Сърцето и бе толкова свито и уплашено, че всеки удър отекваше в
керимидените плочки, като че ли по тях бягат уличните котки.Нямаше небе и
звезди, нямаше пориви...Тя се опита да живее така, но след няколко
мъчителни месеца,нещо в нея се скъса.Не можеше повече без целувки и
блянове.В една от многото раздиращи душата и вечери, тя се приближи до
прозореца на малката си стая и изведнъж се усмихна.Лицето й заблестя, очите
й се разплакаха, а ръцете и се търкаха нервно и неспокойно една в
друга.Какво беше видяла, не разбрах.После просто падна на земята,полетя
през прозореца и падна.Тялото й се вцепени на плочките и остана
неподвижно.Само алената кръв го окраси с цвета си.
Какво бе видяла?Нощите ми станаха тежки и задушни.Въпросът ме
разкъсваше: какво бе видяла в онази вечер тя?Посивяла от терзания, събрах
смелост и през нощта се промъкнах в малката й стаичка.Ухаеше на цветя, най-
вероятно от ароматизираната свещ на масата, която остави впечатление в мен,
че още тлее.Наоколо имаше разхварляни дрехи ,а на един стол до вратата
имаше поставена малка вазичка.Приближих се до прозореца и тогава...Тогава
видях най-красивата гледка през живота си-покривите пред мен бяха осветени
от луната и върху тях се образуваха малки сияния, които напомняха на
звезди. Червено небе обсипано с безброй лампички, единственият небесен свот
на вселената...В мен заваля мечта след мечта.Толкова хубаво и леко стана
надушата ми, че поисках да полетя.Тогава разбрах- тя беше паднала в опита
си да литне. Замислих се! Дали пък тази тя не бях всъщност аз!
покриви на къщи, които най-вероятно принадлежаха на богати хора. А така и
се искаше да може да вижда небето от прозореца си. Да го докосва с влажните
си очи и да му праща въздушни целувки. Когато беше малка през августовските
вечери, седеше под кестена на двора и си намисляше желание. После го
запечатваше в детските си устни и го пращаше към небето като крилата
целувка. Сега покривите бяха толкова гигантски... Създаваха илюзията, че
всичко наоколо е изградено от стени и тя нямаше друг избор освен да спре да
мечтае. Сърцето и бе толкова свито и уплашено, че всеки удър отекваше в
керимидените плочки, като че ли по тях бягат уличните котки.Нямаше небе и
звезди, нямаше пориви...Тя се опита да живее така, но след няколко
мъчителни месеца,нещо в нея се скъса.Не можеше повече без целувки и
блянове.В една от многото раздиращи душата и вечери, тя се приближи до
прозореца на малката си стая и изведнъж се усмихна.Лицето й заблестя, очите
й се разплакаха, а ръцете и се търкаха нервно и неспокойно една в
друга.Какво беше видяла, не разбрах.После просто падна на земята,полетя
през прозореца и падна.Тялото й се вцепени на плочките и остана
неподвижно.Само алената кръв го окраси с цвета си.
Какво бе видяла?Нощите ми станаха тежки и задушни.Въпросът ме
разкъсваше: какво бе видяла в онази вечер тя?Посивяла от терзания, събрах
смелост и през нощта се промъкнах в малката й стаичка.Ухаеше на цветя, най-
вероятно от ароматизираната свещ на масата, която остави впечатление в мен,
че още тлее.Наоколо имаше разхварляни дрехи ,а на един стол до вратата
имаше поставена малка вазичка.Приближих се до прозореца и тогава...Тогава
видях най-красивата гледка през живота си-покривите пред мен бяха осветени
от луната и върху тях се образуваха малки сияния, които напомняха на
звезди. Червено небе обсипано с безброй лампички, единственият небесен свот
на вселената...В мен заваля мечта след мечта.Толкова хубаво и леко стана
надушата ми, че поисках да полетя.Тогава разбрах- тя беше паднала в опита
си да литне. Замислих се! Дали пък тази тя не бях всъщност аз!
© Таня Илчева All rights reserved.
