Следваща част от Първа час на романът

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

 

 

 

... Вече е сутрин.

 Сива, мъглива, като вчера, като всеки ден.

Празна сутрин. Хората отвън бързат все така, свити в палтата си. Аз не бързам за никъде.Тука е топло, мирише на цигари и мръсно, но все пак е по-добре, от колкото вън.Стоя до прозореца, както всяка сутрин, пуша и гледам .

Не бързам за никъде, а и за къде ли мога да бърза.

Сам съм.

Ще си остана така-зад прозореца цял ден, извън всички, извън целия свят.

Отстрани,извън всички..

Звучи романтично, но не е така.

Сега…няма значение.

Поне мога да бъда САМ, аз да определям нещата…

Какво определям?

Нищо-глупости!

Нали трябва да мога и аз да кажа нещо… Да се почувствам ЧОВЕК, да кажа кое е добро и кое-зло…Според мен.

Няма Добро, няма и Зло.

От там идват всички трагедии…

Впрочем- какво мога да кажа пък аз?!...Ей така си отмина живота, колко години…Сега на кого и какво да му кажа?... Всички навярно е измислица, както онова- зад прозореца, така и моят измислен живот…И аз лъгах, но и ТОЙ лъга…

ОНЯ- ОТГОРЕ…

Не че това ме прави спокоен сега. Не че ми пука…

Всеки си има някаква негова история, която е безкрайно скучна за други, най-много от елементарна учтивост, или за няколко чаши, някой да седне да слуша… Какво ново под слънцето?...

Нищо, само мерзавци.

…Сигурно това ми е нужно- да разказвам…Макар и на себе си, да опиша, да поспоря …ей, така- може пък и нещо от цялото да ми се открие, да разбера нещо…

Може и да мога да си простя.

Да се оправдая.

Може и да си издам смъртна присъда.

Все едно.

Сега за сега, има САМО ЕДНА ИСТИНА…МОЯТА ИСТИНА.

…Една жена си е купила баничка.

Отваря широко уста и захапва.

За миг виждам нейните зъби, големи и жълти, после ги забива в димящото парче. Студено е навън явно, баничката вдига пара.

Дала си е 10 минути за закуска.

После ще бърза за работа.

И сега лапа набързо.

Дъвче отсечено, по скулите и играят малки мускулчета.

Пак отваря уста, виждам езика и.

И пак отхапва отсечено, започва да дъвче, представям си как отвътре- в устата и, хапката става на каша, смесва се със слюнка, езикът побутва мокрото парче към зъбите, те я дробят още, овлажняват го в лигаво топче…

Ето-преглътна.

Сега хапката и се плъзга в гръкляна, ще отида в стомаха…Там стомашните сокове ще я разложат напълно.

Ето-пак лапа.

Пак дъвче, от устата и излиза пара, поглежда часовника си…

Сигурно наистина се притеснява.

Сигурно работи в някоя канцелария с жълти тапети.Има календар с гола жена, застанала на празно шосе. Със “стопове” на задника. Някой перверзен старик с очила и е началник. Всеки ден я съблича с поглед. Може и да се отърква в нея, уж, че минава…Или направо да я чука на бюрото, по времето за обедна почивка…Или след пет и половина…” би ли останала за малко, да довърша отчета…”

Ето я- лапа.

Дъвче.

Преглъща.

И нещо гадно ми става.

Гнуся се да гледам как хората се хранят. Или как вършат физиологичните си нужди. Дори е отвратително да ги гледаш как пият вода…Да виждаш как  бистрата струя потъва в тъмната дупка на гърлото, как езикът мърда, как гръклянът издава дрезгави звуци…

Да не говорим за друго…

Не трябва да гледам в нея.

По-добре-в кофите.

 

В сивата котка, качена върху един зеленясал капак. До котката има една найлонова торбичка със смет, от нея се подават мръсни парцали. Котката изведнъж се снишава, прилепва корем към ламарината. Навеждам се напред, за да виждам по-добре.

Да, една черна сврака.

Лъскаво черно е.

 Едно мътно око, от другата страна на главата трябва да има още едно.Човката и е червеникава.Подскача насам-натам, рови някакви мръсотии край кофите.

Не...не са мръсотии.

Едно парче риба е.

Подава се от захвърлена торбичка от “БИЛЛА”, голямо парче- синкаво- сребърна.

Виждам как главата и проблесна на светлото- синкава, даже устата видях-рибешка, с малки, бели зъбки.

Отворена уста.

Озъбена.

Свраката я кълве.Сигурно и изяжда очите. От червената и човка виждам как провисва нещо надолу…някаква жила навярно.Свраката я погълна наведнъж.

И тогава котката скочи.

С внезапно движение, спусна се право отгоре, свраката литна уплашено,блъсна се в стълба и падна...Котката се хвърли отново...Този път черната птица успя да издигне. Видях я как се изгуби с разперени крила зад ъгъла.

Котката обидено клекна на задните лапи и започна да се облизва. После откри главата на рибата.Започна да я рови  с муцуна. Сигурно я души.Сигурно е развалена и мирише на вкиснало, затова котката не бърза да я захапе.Все пак, ето-виждам я как отсечено започна да дъвче, езикът и облизва мустаците, после пак се навежда. Рибата се подмята под муцуната и.

Това е то.

Вдигам очи.

Жената отпред преглъща.

Ето-последната хапка...

После изтрива с длан устата си.

Облизва се,виждам как дебелият и език обхожда горната устна, после минава и по другата.

Езикът и е червен...

Като на котката,само че е по-дебел и по-мазен.Не виждам, но сигурно има парченца от баницата-по езика, дупките на зъбите и са запълнени със смляна на каша храна, ето сега облизва пръстите един по един.

Показалецът, после средния,после палецът...

Най-накрая изважда една книжна кърпичка от чантата и старателно отново се бърше.

И устата и пръстите.Смачква кърпичката на топка, после пак се доизбърсва с книжната топчица. И я захвърля на земята. Долу има две чашки от кафе, лъжичка, парчета от кифла, трохи от мазната баница.

Поглежда часовника си.

Хайде, махай се!

Заминавай в онази вмирисана стаичка,при злобните, засмени колежки,0ня-старика, ще ти се усмихне лигаво,но по-късно, когато му занесеш документи за подпис, ще ти пусне една ръка по бедрото...

И ти ще се дръпнеш ухилено..

Вече си свикнала.

А и как няма да свикнеш ?....

Ще те чука после направо на неговото бюро, ще пръхти, ще мирише на старец и гадно, но ти ще търпиш…

И дори- ще стенеш отдолу от кеф-той така обича…

Нали знаеш...

Хайде, бързай сега...

Аз ще съм тука.

Ще гледам вторачено този живот, кипящ зад прозореца.

Ще пуша цигари.

Ще дъвча своите скапани мисли.

И ще се чувствам нещастен.

Или пиян.

Или, може би-дори някой ден и ще се почувствам щастлив.Нали съм се затворил тук,нали все исках да избягам от всички.Да бъда вълк- единак. Самотник.

Проклетник.

Или както там ме наричат.

Впрочем-не знам дали вече някой мисли за мене.Дали ме нарича по някакъв начин. Но това вече няма значение. Важно е аз какво ще си мисля за себе си.Дали аз ще мога да се наричам по някакъв начин.Дали ще искам да търся епитети за себе си.В това е проблема.Това е моят проблем.

А на другите-майната им…!

 

 Майната ви, проклетници такива!

...Някой си там, беше казал,че "Адът-това са другите"... Философ, от ония, дето от излишък се чувстват излишни…

Значи,ако ги няма тези-другите, ще живеем в един истински рай. Без злоба, без упрек, без вина. Вина…вина…В това е проблемът- да седиш зад прозореца, да дъвчеш своето минало и все повече и за всичко, да се чувстваш виновен. Не знам дали аз се чувствам виновен, но знам, че в очите на всички, би трябвало да се чувствам така. И това ме прави виновен.

Погледни в  техните свити очички, чуй глухия шепот по улиците.Чували ли сте онзи глух шепот по тролеите, по спирките, по пейките край къщите...

Това правят те.

Стоят, гледат и обвиняват.

 Коментират.

Оплюват.

Ругаят.

Ровят като червеи в живо месо, в червено живо месо. Има някакво перверзно удоволствие в това.

Пияницата винаги обвинява алкохолика.

Развратникът е моралист.

Убиецът е християнин.

А други простаци наричат това "обществена съвест".

Няма такава.

Има солидарна обществена злоба.

Защото всички са мръсници, а мръсниците искат и останалите да са мръсници…Свинята иска своята кочина.Алкохолиците са наречени така от пияниците, грабителите- от крадците, серийните убийци- от хрисимите, кротички садисти...

Едно голямо единство от грешници и извратени….

Така ли е ТАТКО ?

А ти,  МАМО -ти какво ще кажеш по този въпрос ?

 Преди да сте се любили, на ръба на кревата, в онзи тържествен миг-на моето сътворение... Тогава какво сте си казвали?

Какво сте си мислили за мене тогава ?

Че ще направите един идиот, който после ще мразите...

Ще го оплювате, наравно с всички.

А ТАТКО ?

...Дишали сте тежко, като крави в обор, МАМА е пръхтяла под тласъците ТИ като морно говедо.Леглото е скърцало протяжно, таблата му се е блъскала в стената, мазилката се е стичала като пясъчен часовник надолу-по мръсният под.

Накрая ОНЯ е издал проточен звук...като заклано животно, ОНАЯ се е опитала да го отблъсне, но късно-спазмите са се излели в нея,направо в нейната червена утроба...

Тя го е отблъснала най-после:

-"Видя ли сега... Свиня със свиня !...Пак не ме пази.

 А СВИНЯТА е мърморила нещо виновно и сладостно, после се е отметнала по гръб, ПЕНИСЪТ му е легнал успокоен и омекнал назад по корема , МАМА е отишла да се мие в банята.

И както се случва-не е имало вода да се мие.

Седяла е клекнала, с разтворени дебели крака, с едно тенекиено канче в ръка,   бръкнала с него в кофа с вода, поляла се е набързо, от студа коремът и е настръхнал и станал на мънички пъпки, после се е избърсала набързо с  една стара хавлия...

Или, както я е учила една тъпа съседка, се е изпикала с широко разтворени крака, после направо се е изтрила с някоя захабена хавлия.

ТАТИ е хъркал с широко зинала уста, доволен и кротък.

МАМА се е навряла набързо под юргана, блъснала ГО е с лакът да се помести малко.

И е заспала...

Ето я великата тайна на сътворението. Тайнството на зачатието.

А Господи ?

Това ли Ти е големият номер ?

Търкалят се двама, пъхтят и миришат на пот и  създават...

Човекът, по Твой образ и подобие. Тоя, за когото изпрати Сина си…

Без никой да счита за нужно да го попита, това твое Подобие за нищо.

Просто така си решават.

Пъхтят двама, изливат соковете си, после няма вода…

И се раждаш.

После някоя друга воля те заставя да живееш, да се мъчиш, да агонизираш,  да страдаш...

Накрая двама гробари, двама мръсни мангали те захвърлят в една окаляна дупка, затрупват те с пръст и просто изчезваш. ..

Така-без никой да те попита за каквото и да било.

Трогнат съм,Господи !...

Но има и нещо друго, не го забравяй...

Създал си ме по свой образ и подобие.

Значи-приличаш на мене, и аз съм досущ като теб.А това обяснява много неща.

И Джак Изкормвача е бил създаден по образ и подобие твое, нали Господи ?!

Така че, поне на мен недей да се сърдиш.

Недей да ме съдиш.

Ще бъде мъничко подло.

Нали Ти разказвах-никой не счете за нужно поне да ме пита, когато ме е направил.И по-късно:когато ме моделираха като лепкава глина, пак никой, за нищо не ме е попитал.

Ти си седеше отгоре,нафукано-важен, седеше си кротко отгоре и гледаше ВСИЧКО.

Бих ти казал и друго-гледаше просто сеир,както му казваме ние...

Така че,-недей да ме съдиш.

Или поне ми дай оправдателна присъда.

Или изрови всички смекчаващи вината обстоятелства.

Не само за мен.

За всичките други. За моето време, за хората от моето време...

Недей да ни съдиш !

...Моля те ,Господи !

 

 

            Май се отплеснах в глупости.Никой не го интересува за нищо.

Камо ли Оня-отгоре...

Ще ме шибне в Адьт,или някъде там.

Не знам как ще е там.И как ще я карам.

Как ще я карам ? Въпросът е сега как ще я карам.

Нищо, знам, че малко остана. И сега, единственото, което знам, че не бива да правя, Господи, това е ДА НЕ ТИ ДОСТАВЯМ УДОВОЛСТВИЕ.

 Няма да хленча,чуваш ли-Господи?!

Няма да чуеш, че ТИ, и Твоите апостоли сте били прави, нито МАМА и ТАТКО…

Не сте прави!

Нито ще ида в Твоята шибана църква да Ти паля свещи и да целувам Твоите икони..

Да вдигам длани нагоре, към един опушен таван и да мисля, че Ти слушаш тъкмо  моите горещи молби...Ей така-с длан до ухото, малко надвесен надолу-да чуеш най-съкровените болки...

Няма да стане !

Така запомни Ти от мен.

А после, а после прави каквото Си искаш.

                                              Шибаняк с шибаняк!

 

 

            Аз съм на 41 години.

Разведен.

Нямам деца,

Не мога да имам деца.

Не работя.

Струва ми се,че не мога да работя.

Живея под наем:стая, кухня, клозет, заедно с баня.

Нямам балкон. Имам само прозорец.

Да виждам от него сеирът Ти, Господи!

 

 

 

            Писмо от Димчо Дебелянов до Николай Лилиев. Поне едно от тях.

 

 ..."Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме-от слабост ли, от ненужна сила ли-изобщо, нищо не разбирам от тези дни...Аз все повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни усещалия и нелепи желания: често пъти ми се струва че всичко съм забравил, че не знам кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта,че отдавна съм престанал да живея, че сегашния ми живот е едно бледо повторение на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети..."

 

            Пак паля цигара, предишната я угасих със замах в пепелника. Разсипия направо, скоро няма да имам и пари за цигари… Стаята е станала синя, някак сива, изглежда мръсна и разхвърляна.

А е и такава.

Книги и книжа, попилени като сняг по пода, пълно е с празни бутилки и фасове, сигурно мирише лошо.

И аз сигурно мириша лошо, като запареният въздух тука, не знам, не усещам, нищо не усещам вече, ето как може да се свикне с всичко...

А той-Димчо ?-той свикнал ли е с всичко?

Не е.

И е умрял на фронта, като куче е умрял там - сред окопите и кафявата кал. Сред кафявата кал на епохата.

Но не е свикнал...

Просто е станал, изправил се е бавно, тъкмо когато всички останали са ровили своите тела в пръста, дълбоко в калта, дълбоко в окопите...

Отсреща е бил само ВРАГЪТ, между тях е лежало едно разровено, мъртво поле, а той се изправил, разрошил голяма, черна брада...

И те са го улучили точно.

Нечий куршум, на някой див, простоват войник застанал отсреща. Някой селски дивак, вдигнал е бавно цевта, на мушката-там...много далеч,се е ветреела една черна брада.

И онзи е дръпнал бавно железният спусък.

Дебелянов е паднал. Защото е станал.

Защото не е свикнал.

Пронизан, убит, самоубит.

В отровната лепкава кал.

За какво да  живее ?

3а да се свикне ?

Благодаря ти, войнико ! Благодаря ти селяко ! Без твоят куршум от Дебелянов какво щеше да стане?... Без куршумът на Яворов… На Вапцаров…?

Щяха да станат едни пияници, пройдохи…несретници жалки.

Така трябва да бъде.

Всеки заслужава поне един куршум в челото.

И е било.

И ще бъде.

Дебелянов е носил в раницата си "Тъй рече Заратустра ".

И както е рекъл синеокият свръх-човек, така е предрекло новото време.

20-ти век е векът на Заратустра,на Анти-Христа, на смъртта на ВСИЧКИ БОГОВЕ.  И смъртта на всички поети. На срамежливите, скромни девойки. На пъпчивите, трепетни юноши…

Така е предрекъл Анти-Христа.

Така е било,така и ще бъде.

И всичко скоро, много скоро, ще се докаже...

Всичко писано ще се сбъдне и всичко лошо ще се случи. Усещам го.

ТО влиза…чувам стъпките на Звяра, който идва...

На Апокалипсисът, който ще погълне всичко...

Нека го погълне.

Ще се разтвори земята, ще литнат кървави дракони...

Ще плачат, ще вият, ще стенат безкрайни морета от хора, смъртта ще бъде нещо желано, защото страданията ще бъдат непоносими…

Майките ще гризат главите на своите бебета, бащите ще изядат своите бащи...

Ще има “..войни и бойни вреви, но не това ще е краят”…-май това каза Матей някъде.

Онзи Матей-евангелописеца.

А кога ще е краят, а господин Матей?

Май си пропуснал да кажеш.

Но аз ще ти кажа:-КРАЯТ Е ВЕЧЕ ДОШЪЛ.

Но ти не се притеснявай…

Поетите станаха търговци.

Които не успяха, се пропиха.

Само малцина посмяха да си срежат вените.

По-голяма част от тях ги спасиха в болницата.

Сложиха им по една лепенка на китките и им дадоха няколко дена болнични.

Съвсем малко умряха.

Голяма част от тях-от цироза.

Само единици се вбесиха в парка .

Рано сутринта чистачките ги откачиха от клоните и ги изпратиха за претопяване.В крематориумите ги изгориха и пепелта им се превърна в чудесна костно брашно.С костното брашно нахраниха свинете от един агонизираш свинекомплекс. Десетина прасета се пооживиха от това, дори позагладиха своята свинска четина. Предприемачите ги изнесоха веднага в чужбина поради тази причина. За консумация от гладните българи, в страната внесоха холандска кайма, дълбоко замразена, със срок на годност 8 години. Доволни, българите започнаха да пържат кюфтета от нея.

Някои по-претенциозни господа, от ония, с които е пълно в София, отначало малко се мръщеха, но скоро свикнаха. Заради тях, или за нещо друго, но по този повод заляха телевизията с рекламни клипове. Млада холандка пече кюфтета на зелена поляна. Мъжът и се усмихва блажено…

 И така- дори и претенциозните вече бяха убедени в каймата.На останалите не им направи впечатление. Те и без това нямаха пари да си купят кайма. Продължиха да ядат свински крака и уши, да варят в почернели тенджери чорби от пилешки нокти.За тях като деликатес си останаха свинските опашки.

Ония-оттатък не обичали свински опашки.

Европейският съюз не позволява да се ядат такива неща…

За Коледа пускаха и свински зурли и свински уши.

Народът се радваше.

БОГ КАПИТАЛ СТРОГО СЛЕДЕШЕ ОТГОРЕ.

Когато хората са доволни, и държавата е доволна.

БИЗНЕС означаваше нещо различно от РАБОТА.

Народиха се рояци  мутанти.

И изродени,и идиоти.

И някакви нови, дето имат от всичко това по малко.Хем идиоти, хем изродени.

Турците започнаха да откриват кантори за обрязване на пишки.

Дори стана модерно да си обрязан и турчин.Да си евреин е лукс. Да си европеец- мечта… Или поне- педераст, или както им викат- “… с широка сексуална култура…”.

В България да си българин е жалко. Няма международни програми, няма квоти за работа, няма помощи за отопление и осветление. Няма Хелзински комитет, няма ДПС, няма американски и европейски посланици, които да се грижат за тебе …

..Впрочем,прав си !

...Не е дошъл още краят.

Но ще дойде.

Усещам.

Тогава ще видите вие, простаци с простаци...

За мен не се притеснявайте, аз няма да присъствам. Моят краят е близко, това поне знам вече със сигурност.

…Всеки момент ще се позвъни на вратата. Ще се звъни настойчиво, истерично, без прекъсване.Аз ще угася тихо цигарата, ще се смаля за секунди, ще се плъзна като влечуго под мокета, между фугите на паркета...По коридора, плочките ще са студени и хлъзгави

… ще се звъни без прекъсване.

ТЕ ще звънят… звънят непрекъснато, за да ми подскажат, че знаят къде съм, че не е възможно да се измъкна …

Но аз ще пълзя, ще се гърча по студеният под, ще се вия като настъпен червей, ще лазя нагоре, ще лазя надолу, ще опипвам с длани тези гладки стени...

Ще протека като нечистотия по вратата нагоре, ще долепя око за шпионката.

И ЩЕ ГИ ВИДЯ.

Един Капитан в униформа, един дебел Старшина и още един облечен цивилно.

Старшината ще се бара отпред, от топлото време сигурно ще се е запарил.

Или – подсякъл между краката. Капитанът ще гледа точно в мен, аз ще знам че ме вижда. И нищо няма да мога да сторя.

Звънецът ще пресипне като хремаво куче.

Накрая ще спре да звъни.

Тогава ще видя как Капитанът ще измъкне полека пищова.

 Ще го зареди с цяла шепа, сигурно ще е някой пищов стар модел, от Балканската или друга война.После, най-после, ще успее да издърпа там някаква черна пружина, пищова ще изщрака зловещо. Капитанът ще си подръпне панталонът нагоре доволен, ще отстъпи на няколко крачки. Ще го гледам, без да мога да мръдна от страх.

Той ще се прицели право в шпионката.

Старшината ще се сепне внезапно, ще си извади ръката от гащите:

-Господин Комисар...ах,господин Комисар...! Дръпнете се,моля...

Оня-Цивилният ще се огледа с достойнство. Ще изтупа една прашинка, полепнала от мръсотията наоколо. И ще се отдръпне встрани.

Капитанът ще се огледа наоколо, ще помръдне още една крачка назад.

Старшината ще се приведе в захлас и по лицето му ще се разлее угодническа усмивка.

            - Ей тука, г,осин капитан….Право в окото !

И онзи ще гръмне.

Право в мен.

Ще видя как куршумът излита, как пробива стъклото на шпионката, за секунда ще ме прониже, главата ми ще отхвръкне назад... След това вратата ще се разхвърчи на късове, парчета, трески, талашит, няколко жълти пирона...

Аз съм отхвръкнал назад, а те влизат-първо Старшината се спуска, разритва с крака треските, и парчетиите от моя собствен череп,попиляни по мозайката, после учтиво прави път на Капитана, чинопоклонно, дълбоко приведен...

Цивилният ще  избута Капитана и влезе, все пак Тайните служби са друго нещо…нали?..., Капитанът ще се огледа сконфузено, после ще пристъпи след него бавно и важно, както се следва, за да заглади нещата, ще издуха дулото на пищова с достойнство,  ще замирише на барут и на кръв…

Много боли, нетърпимо боли, но аз си кротувам, прилепнал към пода.Старшината се навежда надолу и ме отлепва от мозайката, държи ме с два пръста гнусливо.Чак аз се чувствам неудобно и срамно.После, с другата длан, внимателно, като следи да не си изцапа ръкавите, ми намества раздробеният череп.

Първо намества  челюстта ми, после- другите кости от пробития череп.Чувствам се малко неудобно, много кръв се е хвърчало, Старшината ще вземе да си изцапа ръката, а камо ли тази-натруфена униформа...

Но е мило…някак като майчинска ласка.

Най-после той успява да сглоби нещо, сега съм в ред, приличам на нещо като  човек, само дето съм малко разфасован в лицето.

Но нищо…

Старшината се отдръпва чинно назад, като прави място на Цивилният.Той пристъпва напред, навежда се ниско над мен, като ме разглежда внимателно. Усещам дъхът му- на оцет и на лой, или на нещо такова, и най-вече- на дъвка “Орбит” / без захар, разбира се ! /. Протяга ръка към мен и оправя няколко косъмчета от брадата ми, дори я приглажда с цяла длан. После с едната ръка ме хваща за брадичката, повдига я малко, а с другата се засилва отдалеч. Ударът е внезапен,главата ми отхвръква назад, без малко да се разпадне отново. Зъбите ми изхвръкват надробени и счупени, пилеят се като мъниста от скъсана броеница, даже ги чувам как подскачат като топчета и се крият по ъглите. До тогава Капитанът седи изпъчен встрани, дори и не ме поглежда,малко е обидно, но какво да му кажеш...

Властта си е власт.

Униформата-униформа.

Дългът към народът е дълг.

Квича като прасе, посягам да събера разлетелите  си зъби, но Старшината любезно ме спира. Просто протяга крак и настъпва дланта ми, шареща по мозайката.Дори ми оправя ревера, сигурно в безпорядъка съм го измачкал, все тая, виж за какви неща се тревожа...

Най-после и Капитанът пристъпва ,бавно, нафукано, както се следва на един Капитан.

Бърка бавно в джоба, изважда внимателно чифт бели, ослепително бели ръкавици,/ За тук мога да съм сигурен, че това е белината “АЧИ” !/, слага ги бавно, с достойнство, както се следва.

Красива е  родната армия!

Красива е тази българска власт!

Старшината се покланя чинно, от възторг даже му отдава и чест, така както е привидин напред.

Цивилният се усмихва гальовно, прави няколко крачки назад, без да се обръща, сигурно се страхува да не пропусне нещо съществено.

Аз чакам.

Старая се да не охкам много силно, за да НЕ ПРЕЧА НА ХОРАТА.

Все пак-неприлично е...някак.

Накрая ръкавиците са сложени, той пристъпва към мен, потупва ме бащински по бузата, дори ми става умилно от това.

После внимателно вкарва двата си пръста в очите ми. Отначало много боли, но като изскочиха, дори ми олекна.

С всичко е така-само в началото е тежко, но се свиква…

После усетих как плъзга пръсти навътре, направо през дупките, бърника усърдно и вади с шепи парчета от малкото мозък.

Вади курса на долара за последните месеци…две неплатени сметки, няколко лева, спестени от … Ето и моите тайнички…срамни, наистина!...

Чувам как жално изкънтяват те  на пода.

После пак рови, измъква някакви спомени, някаква гола жена, две-три дреболии,една проточена, стара история, продължава усърдно да рови, ето-вече няма нищо, усещал се чист и роден току-що, толкова е празно и хубаво, колко безкрайно е било голямото Нищо...

Той също е вече доволен.

Чувам го как цъка с език възхитено, после нежно поставя очите  ми обратно.

И виждам...

Виждам колко мръсотия и кръв са полепени по до скоро снежно-белите ръкавици, просто неприлично големи петна, усещам как се изчервявам от неудобство, всички ме гледат- първо мен, после петната по блестящо- ослепително-белите ръкавици.

Капитанът издига ръцете си към светлината, разглежда ръкавиците си внимателно,всеки пръст, всяко петънце вижда той…

А те са от мен!

И това вече е много.

Не мога да понеса скритият упрек в очите му, затова поемам с благоволение неговите топли и бели ръце...

Облизвам ги бавно, пръст по пръст, осмуквам всяка капчица кръв и нечистотия от моя метнат на пода мозък. Облизвам ги докато не усетя вкуса на плата, навярно чист, американски памук-малко тръпчив, дращи на езика но АМЕРИКАНСКИ ПАМУК.

И ето!-вече ръкавиците са чисти, вярно че са мокри и малко блестят от сгъстената ми слюнка, но няма петна.

Измих срамът от ръцете!

Капитанът ги разглежда доволно.

Разперва внимателно отново пръст по пръст, гледа и в гънките. Проверява.

Така трябва да бъде, за това Властта си е власт, да ни проверява.

Дори неговото набито, военно око не открива нищо. Аз кротко седя, с наведена ниско глава, ако можех, бих изплезил дълъг език, като куче, но нямам.

Капитанът свършва с огледа, после пак бавно, спокойно сваля ръкавиците.Държи ги с два пръста, оглежда се малко стеснено. Старшината се досеща, предвидливо  се спуска  и донася от кухнята кошчето за отпадъци. Отваря капака, Капитанът поглежда първо, разглежда внимателно какво има вътре, после недоволен, посочва надолу с поглед.

Старшината се спуска, вади отвътре една смачкана страница от мой дневник, няколко капачки от бира, разравя фасовете по дъното и прави място.

Капитанът внимателно оглежда отново, протяга двата си пръста с ръкавиците, и ги пуска в кошчето.Ръкавиците политат надолу достолепно и важно, сякаш лебеди кацат. Старшината внимателно, напрегнато следи полета им. После, след като отдава чест, хвърля върху тях измачканите хартии. Капакът тропва отгоре.

-Благодаря, господин Капитан !- и отдава отново част, но сега с повече уважение, както се следва.

- За Отечеството, господин Старшина, за Родината…- отвръща с въздишка Капитана.

Аз ще бъда вече послушен,ТАТЕНЦЕ МИЛО...

Чак сега откривам, че Капитанът всъщност е ТАТКО.

Моят, милият, единствен мой ТАТКО.

Татко си оправя строго униформата и ме поглежда под вежди.

-"...КАТО Е БУДАЛА-НЕКА ДА СЕ ПОБЪРКА "…

Кой го казва това ? Не разбирам, нещо не виждам…

Цивилният изведнъж изкрещява :

-За славният Съветски съюз,за Червената армия...

И ние изкрещяваме в хор:

-Ура !

Капитанът се опулва, струва ми се,че в очите му нещо проблясва, като някаква светлина, която изригна отвътре.

-Бъдете готови, войни на Партията!!!

И ние крещим…крещим до прегракване:

-Винаги готови! За нашата Партия ! За Демокрацията и Америка!!! Винаги готови!

                                              ЦАР, БОГ И ОТЕЧЕСТВО!

Старшината се разплаква, очите му блестят от възторг. Избърсва сополите си рязко с ръкав, после с отсечени жестове си разкопчава панталона. Бялват се белите шорти, както се следва по Устав, рови надълбоко в тях, виждам как тлъстите пръсти опипват навсякъде, най-после успява да намери каквото е търсил, пак шава с пръсти и най-после измъква с рязък замах една бяла хартия. Разлиства я важно, даже се поизкашля за тежест. Гласът му е дрезгав,навярно от преживяното.

 

 

                                    ПОВИКВАТЕЛНА ЗАПОВЕД

                          До…...

Явете се незабавно в указаният в приложение № 1 пункт, за да встъпите в обявената всеобща мобилизация. При явяване, носете със себе си паспорт и военна книжка ,както и дрехи /един кат /-бельо и чорапи.Неявяването Ви в указаното място и време, ще се счита за отклонение от воински дълг ,за което ще Ви бъде потърсена наказателна отговорност,съгласно чл.1 и единствен от Законът за временният военен трибунал.

                            НАЧАЛНИК:

/Старшината се изкашля смутено/:

-Не се чете !

И ми подаде с тържествен жест Заповедта.

Опитах се да я погледна, но Цивилният ме побутна с лакът, и усетих,че най-малкото  това желание е неудобно. Заповедта си е заповед, какво има да и четеш. Капитанът ми подаде любезно една химикалка, от ония - простите,пластмасовите.

Така е- ТАТКО не обича да харчи парите напразно.

Чух гласът му, който гальовно шептеше:

-         Тук сине…тук подпиши !

Намерих графата , където да сложа своя подпис,и със замах се разписах:               

                               МОБИЛИЗИРАН:...

Старшината с блажена усмивка прибира Заповедта обратно в гащите, видях как я намества най-отдолу-да не се мачка много, после пак с насечен жест си закопча първо панталона, после колана.

Опъна ризата и отдаде чест.

Капитанът също отдаде чест.

 Цивилният  се усмихна приятелски, наведе се пак към мен, и ме целуна сластно по бузата. Понечих и аз да му отвърна със същото,но вече бе късно-той се отдръпна встрани и моите свити и проточени устни увиснаха във въздуха. За сметка на това,ТАТКО се наведе напред и вместо да ме целуне, както очаквах, вкарана един влажен език в ухото ми, усетих как слюнката му полепна в него като слуз, но и това беше приятно-всичко е толкова лъчезарно и чисто,никога преди това не бях се чувствал по-добре…

По-чист и пречистен.А това никак не е малко, не трябва да се забравя.

 

 

Капитанът отново нежно се надвеси над мен. Усетих дъхът му-сладникаво кисел и неговата гореща целувка. Езикът му обходи езика ми,с едната ръка ТАТКО сграбчи гальовно  панталонът ми отпред, а аз замрях без дъх, затворил очи.

Капитанът въздъхна натъжено и се отдръпна, Старшината се изпъна по устав, набързо оправи коланът и шапката си. Цивилният се прозя отегчено и погледна часовника си.Хвърли кос поглед към двамата, и без да казва нищо направи някаква гримаса с челюстта си.Те също кимнаха, Капитанът тръгна по стълбите надолу. Цивилният провлачи стъпки след него. Старшината затвори вратата зад мене, заключи, после пусна моя собствен ключ в една саксия с изсушено мушкато, после се приближи към мен, хвана ме с яките си лапи под мишниците, занесе ме под лампата и внимателно ме разгледа отгоре, отдолу и от страни. И сигурно това което видя все пак му хареса,защото се захихика доволен, после все така-без да ме пуска да стъпя на земята, ме понесе по стълбите надолу. Чувствах се  лек и въздушен,не са ме носили на ръце сигурно от бебе, но е малко неудобно, притеснявам се някак, по шпионките на вратите съседите сигурно гледат всичко със затаен дъх и леко извадени навън езици.

Чувствам техните завистливи погледи зад вратите .

Старшината подтичваше като малко момче по стълбите, дори подскачаше от крак на крак.

Капитанът и Цивилния бяха отишли много надолу, Старшината сигурно се чувстваше притеснен от това, но и  аз се притеснявах покрай него, все пак-не беше удобно, КАКВО ЩЕ КАЖАТ И ХОРАТА, А НАЙ-ВЕЧЕ-ВЛАСТТА!

 Долу, почти до входната врата ги застигнахме, Капитанът дори ни отвари вратата.Старшината най-после ме пусна на земята, огледа ме критично, поопьна дрехите ми, отдаде ми  чест.

Учтиво ме покани да мина.

Аз прекрачих навън и занемях от изненада-всичките мои съседи бяха строени чинно пред блока, бабите дори държаха китки босилек. Мъжете полюшкваха огромни червени знамена, виждаха и се и такива на ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА,  имаше и няколко с пречупени кръстове по тях..Децата, не знам дали ги беше накарал някой, или те сами, но с издути от усилие бузи ги духаха с пълна сила, за да се веят тържествено.А жените, всичките тези мили жени с бели коси, вкупом поеха дъх и изведнъж запяха в хор:

"Изпра-ави се гора-а от сто-ма-а-на..."

 Капитанът се изпъна като струна, Старшината вдигна ръка над главата си-права, изпъната като струна, слънцето блестеше по фуражката му. И тогава, именно в този момент, изведнъж почувствах полъха на демократична, ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, усетих как СТЕНИТЕ падат една след друга и вятърът на промяната и свободата се вее волно навред.Цивилният се поклати унесено насам-натам в такт с тържественият марш, сигурно и в неговите гърди се блъскаше едно голямо, червено сърце, окрилено от НОВОТО време…

 

                                             ПОЧТЕННОСТ ВЪВ ВСИЧКО!

 

И сигурно беше така, защото видях, че от време на време си почистваше носа в захлас.Хоровата песен изведнъж се наруши от радостни плачове, мъжете подвикнаха радостно. Даже някои подхвърлиха и шапки нагоре.

Така бе вълнуващо, толкова бе радостно, че усетих как гърлото ми се запълни от някаква голяма буца, помъчих се да я преглътна,че щях да заплача.

А това,тъкмо сега не трябваше да допусна.Аз бях избран, на мен ми беше дадено голямото щастие да изпълня своят ДЪЛГ КЪМ РОДИНАТА, КЪМ ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, КЪМ НАТО, И КЪМ КОГОТО ТАМ ТРЯБВА… а това значеше много..

Длъжен бях, отговорен бях пред тези мои белокоси съседи, на тази  ПАРТНЬОРСКА СРЕЩА, НА ТОЗИ НАЙ-ЗНАЧИТЕЛЕН ФОРУМ … да защитя достойно демократичните ценности, евроантлантическите приоритети и християнски добродетели.

И точно това щях и да направя.

Хорът спря внезапно, както беше започнал. Една развълнувана баба се приближи към мене,в ръцете си държеше погача, завита с употребявана вече, но чиста, носна кърпа кърпа.

Дори децата спират да духат знамената.

Старшината изгледа всички навъсено, даже вятъра спря, скрит като куче сред клоните.

-Сине, сине...-гласът на старата жена трепери патетично- ти си ангел мой...! Сине, сине, Бог ли те изпрати ?!.. Ние и НАШАТА ПАРТИЯ те изпращаме, да отидеш… там де, където трябва…От наше, от името на ПАРТИЙНОТО и АДМИНИСТРАТИВНО РЬКОВОДСТВО…ОТ ИМЕТО НА КООРДИНАЦИОННИЯТ СЪВЕТ… и от името на нас, МАЙКИТЕ на България те изпращаме с хляб и сол…

 Капитанът се побара отпред, сигурен съм че е възбуден, дори му личи по надутия панталон.

 "-...те изплащаме ТАМ, там където вятър ечи и Балкан стене, за да изпълниш от наше, от името на ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА И НАТО… от цялото име на Партийното и Административно Ръководство своя ВОЙНСКИ ДЪЛГ...своя …защото ти....ти си мое, и на ПАРТИЯТАА дете...да изпълниш своя синовен дълг към мен и към МАЙКАТА РОДИНА. Горката жена, ще се разплаче, и аз ще се разплача…

Капитанът се търка усилено, дори жилите на врата му са изпъкнали като въжета, само Старшината е замръзнал,от старание да не диша е започнал да посинява.

Ето я-плаче.

Знаех си аз.

-Па, добър път сине мой !...Дано не се върнеш от там, детенце мое... Умри за демокрацията и за Обединена Европа! НАТО е с теб!

 Всички тихо хлипат от вълнение, аз стискам скули,готов съм да си отхапя езика, но не и да заплача, никога не бих си го простил…

Това е най-великият миг от живота ми…не мога, не мога... Изведнъж ТАТКО измучава високо, всички подскачат сепнати.

Капитанът се стиска с две шепи отпред и мачка нещото, дето се е издуло отвътре, сякаш мачка главата на змей.Измучава пак, изкривил и забелил очите, всички мълчат, гледат, без да посмеят да мръднат. Капитанът изревава проточено, като ехо тълпата издъхва след него, той се е вцепенил като паметник, не-като монумент, като скала, като колос.. .

Като Статуята на Свободата.

После въздъхва щастливо, всички въздишат след него, даже някой изръкопляскват зарадвано.Старшината се изопва още повече, дори Цивилният, удивен, заравя почти целият си пръст в едната си ноздра.

Капитанът свенливо се обръща гърбом, виждам как си разкопчава колана, панталонът му увисва, дори белите, уставни шорти красиво проблясват под слънцето.Той се разкрачва и внимателно разглежда продукта на вълнението си, загребва от него с пръст, помирисва го, после-след кратко колебание си близва малко.

            -От такива прочувствени речи…винаги така става! Като чуя за  НАТО и направо се…- после сепнато оглежда всички събрани. -А вие?!

Бабите закимват усмихнати, мъжете размахват знамената, изведнъж от душата сякаш на насъбралият се народ се откъсва нещо като стон, като въздишка, като полъх на вятър:

            - Ю- ЕС-ЕЙ !!! НА…А…АТО!

Явно доволен от това,  Капитанът с високо вдигнат нагоре пръст,подсвирква и Старшината се спуска към него, тичайки отдава чест, както се следва, после сръчно,с от тренирани движения му вдига панталона и му стегна колана. Строените стоят, без да помръднат,само големите червени знамена тихо шумолят. Капитанът  се обръща, и без да си сваля пръстта, гордо разглежда събраните. После се изкашля и пристъпи напред, всички затаяваме дъх. ТАТКО, без да каже нищо,с отсечено движение подаде пръстта си на Старшината.

Старшината о пъна куртката си надолу, метна към към строените, занемели жени, старци, деца и мъже,  един къс, строг поглед, после със строева стъпка пристъпи към подаденият пръст. Отдаде чест на Капитана, протегна длан и почти гальовно пое пръста, вдигна го към носа си, помириса го, и накрая го налапа целият. Приличаше на щастливо следово куче. Облиза го, осмука го, близна последните капчици, стекли се по дланта на капитана, после с достойнство се отдръпна, отново отдаде чест и се изпъна като струна.

Капитанът отсечено отдаде чест,  разгледа внимателно пръстта си, после извади снежно бяла кърпичка от вътрешният си джоб и го подсуши. Видях, че на кърпичката имаше извезано розови лебеди, и тази малка подробност още повече ме трогна.

Капитанът се изкашля, хвърли строг поглед към насъбралото се множество и отривисто, като диригент, махна с ръка да млъкнат всички.

Тишината беше оглушителна.

- Такова …значи…Ясно! Евроантлантическата ориентировка на България е плод на взаимните усилия на цялото Правителство…и на това, де!- на цялата общественост…Ще ви еба майката, значи…ако такова…отстъпите и крачка от приоритетите…от демократичните ценности и традиции,  завещани ни от Ботев и Левски… ДА ЖИВЕЙ!

Тълпата се полюшва, сякаш ударена от вихрушка.

            -УРААААА!....НААА-ТО!...НАА-А-АТО!

И този път не можах да издържа.

Сълзите ми сами рукнаха, обляха цялото ми лице.

Боже Господи-доживях! Това е то ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА.

Обичам, обичам този трудов народ и неговата евроантлантическа дясна ориентировка! С него ще влезем в свещеният храм на Голямото семейство на Европейските ни партньори, с НАТО ще сеем свободата из целия свят- и в Ирак, и в Сирия, и в Корея…И КЪДЕТО ТРЯБВА!

            Военният джип спря точно пред нас.

Старшината се спусна и отвори вратата пред Капитана, той огледа още веднъж тълпата, изпъна ръка високо напред и без повече думи се качи вътре. Качих се и аз, качиха се всички. Тълпата се полюшна като развълнувано море. Някой даде тон за песен и всички тържествено подеха:

 

                                                 “БО-ОЖЕ, ЦАРЯ НИ ПАЗИ-И-И…”

 

Джипът изръмжа свирепо и потегли. След нас полетяха букети от босилек и нацъфтели мушката, мъжете и децата свиреха оглушително, захапали по два пръстта…

Още дълго ги чувах, въпреки рева на двигателя. Джипът беше “УАЗ”-ка, от ония, дето ги знам, от както се помня. С тия джипове ще влизаме в НАТО, в Европа, където ни кажат…С този джип, сега ме возеха мене, напред- към врага, към световния тероризъм, към фронта…

Като си помислих за фронта, изведнъж се досетих, че не знам къде се намира.

Напоследък по телевизията постоянно показваха, как ДОБРИТЕ КОМАНДОСИ избиват разни ЛОШИ АРАБИ, не, не бяха араби, някакви други…все едно. Показваха телата им, над тях, надвесили пушки се усмихват добродушните янки, има и джамии и пустини, и залези, и разбира се- знамената на  Обединена Европа, на Обединените нации, или кой знае…Знаех, че ВРАГЪТ Е НАБЛИЗО, че СВЕТОВНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ пълзи като пепелянка към нас, знаех всичко това, но не можех да се досетя, до КЪДЕ Е ДОСТИГНАЛ ВЕЧЕ ФРОНТА. Може и да съм пропуснал, може вече СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВОЙСКИ да са превзели и Дамаск и Москва, за Пекин бях вече сигурен…
Срамно, много е срамно…

Не знаех къде загиват всички НАРОДНИ ДЪЩЕРИ И СИНОВЕ, а това при външно-политическите ни приоритети е недопустимо…Срамно е, срамно…А ТЕ ми гласуват такова доверие. Нашите американски партньори ме бяха посочили, бяха протегнали своята братска ръка право към мен…

Джипът изведнъж спря.

Огледах се, освен Градското сметище, наоколо нищо не се виждаше. А, един клошар ни се усмихваше отдалече, показвайки почернели, изгнили зъби.

Капитанът ми кимна да сляза.

Шофьорчето отвори прозореца, помаха ми с ръка да застана точно отпред, пред бронята на джипа.

            - Дай, дай…дай още малко у лево!...Между фаровете, бе бунак! А-А-а така!

Застанах чинно отпред.

Капитанът се размърда, отвори с пъшкане вратата и слезе за да провери. Като ме побутна вляво-в дясно, накрая кимна одобрително.

Отдръпна се встрани, и като художник, не-направо като естет, започна да съзерцава и мен и ръмжащия джип. Накрая доволен, запали цигара.

            - Такова…Ясно ти е начи…От днес ще те водим на котлова храна, ще ти изпишем и требване за пътуване с влак- ІІ класа…Не че ще одиш някъде….да го еба!- НАС ЖЕРТВИ НИ ТРЯБВАТ!... По план, от моята рота трябва 28 калпака…такова…кратуни да дам.

Двадесее-ет и осем, ей!... Само за този месец. Другият щели да ги направят и тридесет…от Генералния Щаб така казаха…А?! Мислиш че ми е лесно на мене, а? Лесно- грънци!...Само 20 патрона са ми дали…да ги еба…такова, де! А как се трепят 28 човека с 20 патрона?...Кажи бе, ти си грамотен поне!...Как се трепят…такова…от ТЕРОРИСТИТЕ два-а-адесет и осем човека с два-адесет патрона, бе ?!...Мислиш че ми е лесно на мене?... Ей го- в Кабул трябва да изпиша 12 човека, в Букурещ- 7, в Скопие- цели 9… За всеки- и требване и котлова храна…снаряжение, отопление, вода… Това е СВЕТОВЕН ТЕРОРИЗЪМ, не е шега работа …,Наиш що писане пада!... Цялото НАТО иска ОТЧЕТ ОТ НАС, ЗА ВСЕКИ КАЛПАК, ЗА ВСЕКИ МЕСЕЦ…ЗА ВСЯКА ПРОВЕДЕНА БИТКА…Калпак със калпак!

АЙДЕ- СМАЖИ ГО !

Джипът изрева и ме блъсна силно. Залитнах и паднах по гръб, после гумите ме застъпиха и извъртяха по корем…Последното, което чух как джипът форсира над мен, върна се няколко пъти, докато се превърнах в кървава каша…в кървава кал…

Така е то. Тероризъм.

 

“ В ГЕРОИЧНО СРАЖЕНИЕ,  ЧЕТИРИ НА%