СТАРИЯТ СВЯТ

Преди много, много време Светът бил толкова стар, че решил да седне и да си напише завещанието. Било хубав, пролетен ден. Слънцето нахлувало през прозореца и огрявало бюрото, където стоял Светът, взрян в празен лист и химикал в ръка. От двете му страни стоели Животът и Смъртта - най-добрите адвокати по онова време. В краката на Света си играели чедата му. Не че били деца, но размерите не им позволявали да извисят глави по-високо от подметките на Света, затова и той често ги смазвал. Чедата обаче не се сърдели или разплаквали - поне тези, за които ще стане дума в следващото изречение. Тези, същите, често се опитвали да бъдат център на Света. Вместо това се изравнявали с центъра на една вечна координатна система, т.е. с нейната нула. Световните деца били непослушни и шантави - дори Светът бил неспособен да ги усмири. Дори в такъв важен момент, когато искал да им завещае всичко, което имал, те го дразнели до краен предел. Изведнъж вратата на стаята се отворила и вътре влязла жената на Света - Светицата. Тя поздравила, усмихнала се и взела непослушните деца (т.е. всички) със себе си. Те измрели, защото всеки, взет от светица, се превръща в умрял или нещо подобно... Когато Светът усетил какво става, било вече късно. Написаните от него няколко реда вече нямали смисъл, защото наследници вече нямало. Нямало и да има, защото Светът вече бил прекалено стар... Смачкал листа от яд и казал на адвокатите: - Вие сте виновни! Изложихте се като... Те пък взели издънката на сериозно и след два дни вече работели като кифладжия и сладоледаджия. Още можете да ги видите, застанали един срещу друг от двете страни на Пътя. Станислав Илев