Преди много, много време Светът бил толкова стар, че решил да седне и да си
напише завещанието. Било хубав, пролетен ден. Слънцето нахлувало през прозореца
и огрявало бюрото, където стоял Светът, взрян в празен лист и химикал в ръка. От
двете му страни стоели Животът и Смъртта - най-добрите адвокати по онова време.
В краката на Света си играели чедата му. Не че били деца, но размерите не им
позволявали да извисят глави по-високо от подметките на Света, затова и той
често ги смазвал. Чедата обаче не се сърдели или разплаквали - поне тези, за
които ще стане дума в следващото изречение. Тези, същите, често се опитвали да
бъдат център на Света. Вместо това се изравнявали с центъра на една вечна
координатна система, т.е. с нейната нула. Световните деца били непослушни и
шантави - дори Светът бил неспособен да ги усмири. Дори в такъв важен момент,
когато искал да им завещае всичко, което имал, те го дразнели до краен предел.
Изведнъж вратата на стаята се отворила и вътре влязла жената на Света -
Светицата. Тя поздравила, усмихнала се и взела непослушните деца (т.е. всички)
със себе си. Те измрели, защото всеки, взет от светица, се превръща в умрял или
нещо подобно... Когато Светът усетил какво става, било вече късно. Написаните от
него няколко реда вече нямали смисъл, защото наследници вече нямало. Нямало и да
има, защото Светът вече бил прекалено стар... Смачкал листа от яд и казал на
адвокатите: - Вие сте виновни! Изложихте се като... Те пък взели издънката на
сериозно и след два дни вече работели като кифладжия и сладоледаджия. Още можете
да ги видите, застанали един срещу друг от двете страни на Пътя. Станислав Илев