СЪН
Ти си така реална...така истинска,че мога да те докосна.Галя ръцете ти,потрепвайки от страх да не те нараня несъзнателно.Изпивам сълзите ти с поглед...боя се да ги даря с целувките си за да не се стопиш..ти си толкова крехка.В този момент осъзнавам,че колкото и да се вглеждам вътре в теб не виждах най-същественото.Очите ти-две капки роса,отронени от роза,стичащи се бавно в съзнанието ми причинявайки най-нежната болка на света.Дланите ти –сякаш изваяни от най-крехкият порцелан.Протягаш ръка към мен.Дали е с обич ? Дали да ти отвърна ?<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Боса си...пристъпваш бавно към мен,сякаш устремена,а всъщност толкова бавно,че имам чувството,че часовете летят с всяка твоя крачка.Вече не издържам,искам да те имам.Искам да обвия лицето ти с целувки,да бъдеш моя.Затичвам се към теб.Но какво става? Защо лицето ти вече не е толкова ясно ?Черни пипала обвиват глезените и ръцете ми .. не мога да помръдна !!! ЧАКАЙ ! Къде отиваш ? Не ме оставяй ..Не искам да съм пак сама...
Ти само се усмихна и сякаш в мен се роди възможността,че ще се върнеш при мен.Но ти изчезваш все по-бързо от погледа ми и вече мисля,че ще умра от мъка.Колкото повече изчезваш, толкова е по-пронизваща болката.
............
Отварям очи.Сънувала съм.С радостта,че е било сън идва и болката,че теб те няма.Навън е тъмно..само в далечината се вижда огън.Може би си там и ме чакаш.Може би си истинска.
Мислите ми ме водят при теб,но не за да почувствам щастието да бъдеш моя,а за да осъзная за пореден път,че няма да те имам.
© Жана Симеонова All rights reserved.