Като коте в бъчва

Като коте в бъчва

“… Понеже няма нищо тайно, което
да не стане явно, нито пък скрито,
което да не стане известно и да не
излезе наяве… ”
Евангелието на Лука
гл.8 18-28

Какво е вятъра?…Нищо. През нощта няма вятър. Има черни коси на дървета, разрошени храсти. Вятърът тича след влака и само далеч из полето се виждат невидимите стъпки-разлюлени треви, бягащи храсти.
Чува се писък.
Той ли пищи?
Или влакът?
Всичко пищи.
Задава се буря-там, надалеч, между тъмните склонове нещо просвятква, долавя се дъх на зной, на поле и на дъжд.
След час ще пристигна.
Нощта е матова-синя,размита в черно, настръхнали облаци-мастилени грамади. Надвесени, тежки.Заредени с взрив.
Сякаш само искра и всичко ще гръмне.
Черно небе-без звезди.
Само една - в прозореца. Червена, горяща, припламва за малко-в стъклото извират очи:тъмни утроби с насечени скули.
Моите очи.
После цигарата гасне, гасне и онази звезда в стъклото, отвън се завръщат черните храсти, полудели дървета с разперени клони.
Бели скали.
Пепелище, огнище без огън-оглозгани кости.
Обгорели и неми.
… Връщам се.
След час ще пристигна.Цялата нощ е луда закана.
“Та-там-татам… та-там-татам… Там… там “
Някой беше казал, че от болницата изпращат телекс. За всеки изписан войник. От какво е бил болен, кога е изписан, защо е изписан.Навярно е вярно.Всичко лошо е вярно.
Какво беше казал Оня - с добрите очи?:
… ”Аз тебе… такова… Като коте в бъчва… ”
Коте ли?
Малко животно, с плюшена козина.
В бъчва.
Пълна с вода.
… Бяха останали 7 месеца. А сега?
Повече.
Цяла вечност. В Дисципа времето минава още по-бавно. Така разправят поне. После-като се върнеш, започва отново. Още 7 месеца. Все някога и те ще свършат.
”… Винаги има надежда … ”
Така бях казал на някой.
С онези крака-почернели главни. Жълти от гной.
Така му разправях.
А те му отрязаха краката, нависоко, чак до бедрата.
Безнога надежда.
Във всяка болница трябва да има надежда.
Във военната-не. 
А сега, на мен кой да ми каже?
Там-та-татам… Там-та-татам… 
Да. Там.
Връщам се Там.
Идвам от Там и отивам за Там.
След час ще пристигна.
Даже по-скоро.
Преди седмица пътувах обратно. Тогава беше светло, гледах навън, пушех цигари без нищо да знам. Тогава имах надежда.Какво ли съм чакал?
… Селце. Изникна внезапно от мрака, сякаш от нищото. Неонови лампи по главната улица, някой от прозорците светят.
Скрити с пердета.
Мярна се дълга, бяла постройка и замириса на тор и на слама.Посе се мярна бариера, само за миг-като шарена змия.
И камбанката се чу.
“С-с-с… дзън… дзън… дзън… ”
Камбанка. Край всяка бариера има камбанка. И къщичка трябва да има.Стрелочник с червено знаменце.
Или фенерче.
Да маха с него.
Глупости… глупости. Страхувам се да мисля за друго.
Нощта грабна бариерата и я захвърли назад-в тъмнината.Изгуби се, няма я вече.
Само вятъра вие.
… Симулирах бъбречна криза.
Капчица кръв в жълтата чашка.
Ровиш с пръст в носа, натискаш. Кръвта избива отвътре.
После е лесно.
Парадните дрехи и требване. Назначение за военната болница.

Така се започна.
Така ли започна?
От кога се започна?
Започна със страх.Дивият страх, среднощния страх. Когато се будиш задушен от кошмари, сърцето ти бие, и целия в пот се взираш в тавана. Другите спят, някои бълнуват. Сигурно сънуват кошмари.
Тогава ти хрумва да бягаш.
Да бягаш, да бягаш… да бягаш без да се спреш.
Всеки нормален трябва да бяга.
Като подивяло животно, разпенено, мокро- без посока, без мисъл.
Без Бог.
Няма го Бог.
Кой си ти, кой си ти, кой си ти?
Нещо е станало с теб.
Не си същия. Вече никога няма да бъдеш такъв какъвто си бил.
А кой си бил?
Кой ли те пита.
Капчица кръв в жълтата чашка. Пълна с урина. Само една, една мъничка капчица кръв.
А Там?… Колко кръв имаше Там. 
По онези телени мрежи, по кльона… Земята беше черна от кръв.
Това е то. 
Там е граница.
Граница… на какво граница?
Отвъд нея какво има?
Чашчица топла пикня и мъничка капчица кръв.
Това е начин да избягаш от Там.
А къде ще отидеш?
Няма къде.
От Там в Там.
… Приеха ме бързо.
Преди да вляза в болницата, се мотах из града. Малко градче, имаше много войници и военни. И хора имаше. Скитащи, волни.Поне така ми изглеждаха. И аз скитах сред тях, скитах до като ме заболяха краката, сякаш откривах един нов свят, отдавна изгубен.
После ме приеха.
Бели чаршафи, таванът -изцъклено бял.
Осем легла.
Нощем леглата спяха различно.
Някой говореха странни неща.
Осем легла пълни с войници.
Лекуващият лекар беше някакво старче.
Изглеждаше много добро.
После разбрах, че освен лекар имало и чин на майор.
Бяла престилка.
Имаше големи и влажни очи.
Винаги влажни.
Понякога ги бършеше с една бяла кърпичка, сякаш плачеше.
И много кротки и топли очи.
Добри очи.
Гласът му беше тих и някак напевен, дрезгав, като на дядо дето пие чай за настинка.
Всеки ден беше при мен.
Гледаше резултатите от изследванията, после мене.
Гледаше ме с тези големи, добри очи.
Разбрах, че не ми вярва.
Това е страха. Като стоманен капан, впил се направо в сърцето.
Някъде бях сбъркал.Нещо сгреших.
А трябваше, трябваше… на всяка цена, с цената на всичко… 
Не можех да се върна обратно… поне малко отсрочка… малко, малко, още мъничко време… 
Що значи цена?
Мъртва възможност. Винаги си плащаш за всичко, няма къде да се скриеш.
Ето сега се завръщам, понесъл цената за всичко.
И ще платя.
Ще платя жестоко, много жестоко.
Мътно, черно небе и празни купета. Студен коридор със счупени лампи.Влак. Вятър. Поле.
Връщам се Там.
Там ме очакват.
Получили са телекса, вече знаят.
Симулант.
Симулант.
Симу..лант… лант… лант.
Колелата повтарят мислите, сякаш нарочно.
В отделението бяхме само войници. Облечени със зелени халати, всеки със своята болка. Пушехме вечер в градинката долу. Всеки разказваше нещо.
Само аз си мълчах.
Пушех и слушах.
Един водоскок поглъщаше думите.
Бронзова риба- мокра, зелена, беше зейнала страшно, от устата и бликаше струя вода.
Сякаш повръщаше без да се спре.
Това е.
На всяка цена.
Отивах в клозета и се биех с юмруци в кръста.С все сила. До като паднех долу-на мръсния, мокър от хлор и пикня под, без да имам сили да стана.
После пак почвах.
Тези бъбреци…в тази жълта урина… Трябваше да се появи капчица кръв… една мъничка капчица кръв.
А добрите очи сутрин се забиваха в мен, без да помръднат.
Големи очи, добри, винаги влажни, като мократа риба, долу на двора.
На етажа над нас имаше един, за който чух, че ще му режат краката.
Аз отидох при него.
Беше войник, не говореше нищо. Гледаше горе, в тавана. Краката му бяха бинтовани, но аз ги видях… 
На ходилата превръзката беше по-малко. И аз ги видях.
Черни и сини, с жълти петна, пълни с гной.
Тогава му казах, че винаги има надежда.
А какво е надежда?
После му ги отрязаха… чак горе, до бедрата.
Това е надеждата.
От столовата откраднах едно бурканче със сол.
Гълтах сол с цели шепи. Там-в клозета. И пиех вода от чешмата за да преглътна.
И после пак сол.
И пак вода.
Солта разяждала бъбреците.
Това е то.
На всяка цена.
Всеки ден ми правеха изследвания. Сутрин оня, с добрите очи ги гледаше. После гледаше мен.
И нищо не казваше.
Една сутрин ме извикаха в тяхната стая.
Бяха трима лекари и една медицинска сестра от отделението.
Добрите очи ме повика да влезна с неговия напевен, дрезгав глас на настинало старче.
Дадоха ми бурканче.
Да пикая пред тях.
Пред очите на всички.
Всички ме гледаха какво ще направя.
Какво можех да правя?
Свалих си пижамата и така-гол, стоях точно пред тях.С бурканче в ръка.
Казах че не мога.
Те ме гледаха, без нищо да кажат.
Накрая Добрите очи прошепнаха,че когато ще мога, нека да дойда при тях.Оставих бурканчето на една стъклена масичка и излязох.Какво можех да сторя?
Да пикаеш пред всички… Иначе-край.
Край.
Край.
Обратно-при онази бразда, при бодливата тел.
Само една капчица кръв.
Мъничка капчица кръв.
А Там?… Колко кръв имаше Там… 

Нашите пагони не трябва да бъдат зелени. Трябва да бъдат червени, много червени. 
Изцапани с кръв.
Капчица кръв.
Капчица кръв пред очите на всички.
Впити очи.
Бели престилки.
Пагон.
Първо сваляш пижамата. После-гащите. Хващаш с едната ръка бурканчето, с другата заголваш главичката.
И пикаеш.
Пикаеш пред всички.
За да повярват.
… На всяка цена. С цената на всичко!
Намерих игла. Малка игла от спринцовка.
Отидох в клозета.
Свалих първо пижамата, после белите шорти.
В едната ръка държах иглата, с другата заголих главичката.
Наведох се.
От прозорчето се виждаше слънце. Жълто, голямо. 
Като чашка урина.
И забих иглата навътре, дълбоко в каналчето… 
После бързо се върнах в тяхната стая.
Там бяха.
Чакаха.
Бързо свалих пижамата, с треперящи ръце смъкнах шортите.
По тях имаше капчица кръв.
И те видяха.
Станаха вкупом, наобиколиха, гледаха… Крещяха за нещо.
Нищо не чувах, гледах тази капчица кръв… после капна още една… още една… 
… После какво?
Що е истина и що е измама?
“Тата-там… .Тата-та-там… Там… Там… ”
Чакат ме.
Идвам.
Симу-лант-лант-лант… лант-лант…лант.лант… 
И в здравната книжка го пише.
Колелата блъскат оглушително.
Нощта е черна вещица с развети коси.
Какво каза оня- с добрите очи?
“ Такива като теб… аз направо ще ги издавя като коте в бъчва… ”
Коте в бъчва.
Коте в бъчва.
Бяла престилка, с пагон.
Удавени котенца.
Тата-там… тата-там…

06.10.1998 г.