ВЪЛЧА ОТКРОВЕНОСТ

ВЪЛЧА ОТКРОВЕНОСТ

...Бяхме някога много близки приятели. 
Лека му пръст, наистина...беше ми искрено близък!
Не знаеш как приех това, което стана с него...Не знаеш какво преживях...Исках да го последвам, исках да умра веднага, на място... Но животът, мила моя, трябва да продължи. Въпреки всичко! Въпреки всичко- ние сме живи, ние все още сме млади...
И трябва да останем все така живи.
Трябва да се огледаме около нас, да потърсим сродна душа, да започнем живота отново.
Мъртвите-мъртви.
Дори не ми се вярваше, че е възможно такова приятелство, чувствах го повече от брат. Аз брат нямам, знаеш, а със сестра ми от години не поддържаме връзка. С баща ми и майка ми пък съвсем. Сигурно съм такъв...искам прекалено много от близките... Или близките хора около мен, са такива...
Самотен съм. 
Ето ме - женен, а пак съм самотен.
Неразбран. И неразбиращ този свят, тези хора и техните нрави.
Не знам какво става с хората, защо така се получава при мен. Но близките, моите приятели... не издържат вероятно на моите претенции, а те не са ...такива-самоволни. Аз държа на приятелите. Държа много, прекалено много дори...
Даже имам една философия, моя измислена, ама за мен е правдива - “Има два вида хора - приятели и всички останали...”
Сиреч-за приятелите и душата си давам, а останалите...
Останалите въобще не ме и вълнуват. 
В това вълче време трябва и ти да си вълк.
А гората, ако си се замисляла и ти върху това се напълни само с вълци. Сякаш опустя света...няма близки души, няма хора, няма нежност и обич...
Ще се изядем някой ден, помни ми хубаво думите !
Ще побеснеем и ще се нахвърлим ей така, без причина един върху друг. И ще се захапем, и ще си прегризем гърлата...
Гадно звучи, но съм прав.
Като гледам навън, ей така вечер- седна до прозореца и си запаля цигара, като гледам колко много прозорци не светят винаги все едно и също си мисля.
Прозорците са затворени здраво.
Вратите са обковани в железа и решетки.
Телефоните мълчат.
Крушките са изгасени, свити в тъмното милиони такива...вълци, вълчици и малки вълчета седят в тъмното, спят, ядат, ръмжат.
А сутрин улиците са пълни с хора.
А вечер е пусто.
Вечер е празно.
Зад решетките, зад прозорците, свити в тъмното.
Вълци в клетки.
А някой ден, вълците ще побеснеят и ще счупят решетките.
И ще излязат по улиците да се давят и да се разкъсват един-друг...
Погледни и сега-няма хора, няма шум, няма движение.
Само ние двамата, сами, близки, усещаш ли как това променя сякаш света...
Извинявай, че аз така...поетично ! 
Но аз нося нежна душа. 
Можех да стана художник, поет, творец с една дума...
Пропилях си живота. Не можах да срещна сродна душа, да ме разбира, да ме дари с нежност и обич...Затова така...понякога сякаш душата ми сама се отваря, насъбраната нежност избликва...
А ти си прекрасна жена...много близка те чувствам..
Затова и споделям с теб.
...Един свят можеш да го разбереш само по нощите. По пустите улици. По тъмните улици нощем, в които сякаш скитат демони... По очите на хората сутрин-в метрото. По израженията на лицата- изопнати скули, стиснати челюсти...Погледни ги внимателно- зад тези присвити очи, зад тези стиснати челюсти, се крие муцуната на вълка, на звяра, на побеснелият звяр, дето всеки момент ще те нападне, ще се хвърли отгоре и ще ти разкъса вътрешностите...
А, мислила ли си някога сутрин за това ?
Помисли.
Вгледай се в очите на тези вълци облечени по човешки.
Погледни сега в очите ми... в моите очи, погледни, погледни...
Има много нежност в тях.
Не си отръпвай ръката, много те моля!
...Та казах ти, аз бях много близък с него.
Бях му най-добрия приятел. И той- на мен. Повече от приятели. Повече от близки, аз близки хора в този живот не намерих...
Аз съм честен човек.
И верен приятел.
В това мога да се закълна искрено. И не е само до клетвата- аз самият го вярвам. Знам кой съм аз сред този свят, сред тази пустинна безбрежност...Виж как само звучи?
...”Пустинна безбрежност”... 
...Както съм убеден и в това, че нямам приятели, защото те са виновни. Или светът е виновен. А дори, и аз да греша- вече нямам за кога да променям нещо от себе си. А и аз самият не искам.Сигурно съм станал егоист, но не вярвам. За приятелите мога да дам всичко. И най-милото. Но не понасям лъжата.Не понасям неблагодарниците и лицемерите. Заради това са ми казвали, че съм прям до жестокост. Но според мен, така трябва да бъде. 
Премълчаната истина е всъщност лъжа.
А лъжата е просто желаната истина. 
Знам ли...
Вече се обърквам, понякога започвам да не се чувствам уверен в себе си. Което е лошо. Човек трябва да е убеден в правотата си. Да е твърдо застанал зад себе си. Да отстоява всяка своя дума, дори и да се окаже някога, че е грешал. Защото ти си прав, докато не разбереш и обратното.
Тази пък мъдрост от къде я извадих?! 
Може и да съм я чул от някъде. Половината истини, дето ги размахваме като знаме над нас, всъщност не са наши. Крадени знамена, един вид. Чути, прочетени, харесани от някой си филм. От разни хора, видени и срещнати някъде. Аз имам един такъв навик- като запаля цигара, шумно, и с наслада дълбоко да си опъна от нея.Като се опознаем достатъчно, ще го забележиш и ти... И един ден, случайно, се загледах в един стар филм- даваха го по телевизията. И видях, че там героят точно така шумно си дръпваше от цигарата. Точно, досущ като мен. Ето от къде идват, така наречените наши- “привички и навици” Гледал съм този филм като хлапе още, този следовател ли, инспектор ли беше, ми е станал любим. И съм започнал и аз като него- да си отдръпвам главата назад, да прекарвам със свистене дима през устата си.
А можех да се закълна, че това си е мой жест.
И с колко неща е така, сигурно.
Жестовете, те не са страшни. 
Човек копира онова, което харесва. А характера, а душата ни, или онова, което така се нарича?...
Те, в кой филм са видени, в коя книга- прочетени?
А човек бил самобитен.
Вятър!
Синът ми, след някоя и друга година, като започне да пуши, нищо чудно и той така- да отдръпва глава, да присвива очи и да съска, когато придръпва дима...И той ще си мисли, че е възприел това от баща си. А онзи...артиста, той пък кой знае от кой го е видял...
И така.
Самобитност.
Характер и навици.
Но аз съм самобитен човек, до голяма степен съм сигурен. Дори и да съм копирал от някъде, от тази смесица се е получило нещо наистина мое. 
Не се хваля, в никакъв случай. Дори бих казал, че съм скромен човек. Но което е мое, което притежавам наистина- от него не се отричам. И не го крия. И съм готов да го браня със зъби и нокти. До смърт.И не бих искал някой да си мисли, че няма с какво да се гордея. Хубаво или лошо- то е нещо от мен, това е онова, което хората наричат “собствено аз”. А от себе си не бих се отрекъл.
Както и на другите не прощавам.
Нищо не крия от тях, защото нали казах- аз съм това, което съм.
И не се срамувам от него.
И искам и другите да бъдат честни към мен. Да се показват такива каквито са всъщност. Нека преценката остане за мен. Нека да приема човекът такъв- и с доброто и с лошото. С грозотата и красотата, както се казва. Когато пристъпят към мен честно, открито- аз не пестя нищо от себе си. Мога да споделя и най-съкровеното И най-личното И да дам всичко от себе си.
Това съм аз.
Не го крия.
Особняк са ме наричали, даже един ме нарече-“ изгоряла филийка от тостер”, кой знае защо. Но не обръщам внимание вече на никой. Нека си приказват, нека злословят за мен. Нямам желание да мисля за другите, ще споделя нещо с теб, за да усетиш,че съм напълно открит...Аз се интересувам от философия. Попрочел съм това- онова. Но истинската философия съм я създал сам. Мислил съм, не съм заспивал до късно. Човек се изгражда с години, може от филми, може от комикси даже, ама настъпва един ден, когато всеки се открива в собствената си кожа. 
Хубава-лоша- такава е ! 
Не вярвам, че хората се променят цял живот. А пък дори и така да е, дори да е верно...Какво ? Във всеки момент ти си някакъв, дори и да се промениш утре- тогава ще бъдеш някакъв друг.
Май много започнах да говоря за себе си...
Ама аз съм такъв- с близките мога да споделям всичко за себе си.
А ти си красива жена.
Чувствам те близка. Дори нещо повече...не намирам точните думи.
И си жената на моя най- искрен приятел.
На моят единствен, мъртъв приятел...
Знаеш ли, колко съм страдал...
На теб, пред теб мога всичко да кажа за себе си.
Нямам тайни, няма забранени теми за разказ.
Подчертавам- нямам табута !
Ей сега да ми кажеш да се съблека чисто гол- няма да се колебая нито за миг! 
Аз съм открит човек, честен човек...
Дори обичам да говоря за себе си. И държа, много държа- и всичко да знам и за другия.
И този принцип, тази житейска философия, съм я следвал винаги, навсякъде с близките хора. 
А ти си ми наистина много близка.
Сякаш чрез теб, откривам отново нещо от него...
И затова ти ме вълнуваш, затова съм многословен, развълнуван, объркан...
И откровен.
Да, откровен до болка, честен, открит, разсъблечен...Не искам да имам тайни от теб, както и ти...Искам да запълниш раната в душата ми, както и аз да излекувам с нежност твоята рана...Нищо не е случайно, дори, ако помислиш-може би това е съдба. 
Карма, дето му викат.
Може би всичко това е трябвало да се случи, ние заедно трябваше да изкупим с болката си нашата близост...
Да, да...Спирам!
Прощавай, нали ти казах...развълнуван съм много. Не съм говорил с никой от толкова време. А и с кого да говоря ? С жена ми почти не говорим. Там, времето, битовизмът, дребнотемието изградиха стени между нас...Заради синът ми...такова, не сме се развели. 
А и не само заради това. 
Ще бъда пределно откровен, честен до края...
Просто не бях срещал до сега близка, сродна душа...
Човек като теб, когото да почувствам толкова близък....
Знаеш, познаваме се от години, но там- на погребението, като те видях с този черен воал, с това изпито, бледно лице, тези очи, изпълнени с толкова мъка...Тогава...
Да, ще престана, моля те, нека ти кажа...
Не, не ме прекъсвай, скъпо мое момиче...
Моля те, не се отръпвай от мен.
...Е, добре!
Ще ти кажа, за какво те извиках.
Казах ти, че аз съм честен човек. Безкомпромисно честен.И за премълчаната истина, нали ти разказах? Че всяка премълчана истина е всъщност лъжа.
А лъжата е несбъдната истина.
Това е част от моята...философия да го наречем. А какво е философията, ако не житейската мъдрост, събрана във всеки от нас...Да, ще бъда кратък, не се притеснявай!
И не се дърпай такава.
Не съм звяр.
Не съм е превърнал във вълк...нали ти разказах за тези мои наблюдения. Ама те не са само наблюдения-това си е житейската истина. Живеем във вълчи времена.
Но аз не съм вълк.
Какво си представяш? Че ще те хвърля сега на килима и ще ти разкъсам черната рокля ?
Като ме опознаеш...тоест-като се опознаем с тебе- ще видиш!
И това ще стане- не се притеснявай!
Казах ти, че аз съм човек, който никога за нищо не съжалява. И който е близък с мен-и той- никога, за нищо не е съжалил. Защото аз се раздавам. Давам всичко от себе си. Мога и гърдите си да разкъсам сега, да си измъкна сърцето...И да ти го дам цялото !
Защото искам да станем особено близки...
Както чувствах особено близък твоя покоен съпруг.
И както ти казах- аз нямах тайни от него.
Да не се повтарям сега- за премълчаните истини ми беше мисълта, нали се досещаш?
Когато разбрах, че си имаш приятел... не повярвах в началото.
Да, да !-Знаех.
Знаех!
И знаеш ли скъпа, от къде знаех?!
А?
Не се ли досещаш?
Ами от твоя любовник, разбира се !
Или как си го наричала...не те знам.
Приятел да го наречем!
Но знаеш ли, скъпа ?!...Преди това ти говорих за вълците...за тези очички-присвити и гадни...За тези челюсти, стиснати здраво, които можеш, ако се загледаш добре, да видиш във всеки човек. За вълците, качени сутрин в метрото, в трамвая, в тролея...
А?!... Нали ти говорих?...
Няма приятели в този вълчи свят, гората, както ти казах, е пълна само с вълци...И твоето любимо вълче, твоето,... как го наричаше галено, докато се целувахте страстно ?...
Не плачи, ами ме слушай внимателно.
Аз съм честен човек.
Откровен.
Та твоят любим...да го наречем- твоят приятел, ние с него се познаваме от много години. Нали знаеш, че се събираме да пийнем понякога? И че си пийва...нали си го знаеш ?!
Та твоят любим ми е разказвал, като седнем на чашка...какви неща ти е приятно да правиш...Как ги обичаш, по колко пъти на вечер...Разказвал ми е с най-малки подробности. 
Той е приятел.
Откровен е с мене. И аз съм откровен напълно с него. Както ти казах- държа на такива отношения-честни и прями...
Знаеш ли как ми е действало такова...тези негови разказчета, с всички пикантни подробности....Тогава разбрах, че ти си жената, която съм търсил. Че искам да преживея всичко това с теб.
Именно с теб.
И ти, скъпа- именно с мен.
Не плачи, няма нищо грозно в това...
Не, не съм гаден, напротив!
Просто съм честен с теб.
А в днешно време- колко хора смеят да бъдат честни с другия?
И снимки ми даде.
Голички. Двамата с него...
Не знаеше ли ?
Ами той е такъв, малко потаен...Обича да прави и снимчици, и филмчета...Та, аз му казах какво искам от теб...Как искам да бъдеме заедно, двамата с теб... Знаеш ли тези снимки, колко нощи съм ги разглеждал? И виждах в тях, как ние двамата с теб можем да изпитаме истинско щастие...истинска нежност и страст...Силна, велика, изстрадана, пропита с болка.
Да, добре, спирам!...
Твоят любим ме разбра.
Той е приятел.
Разделихте се, нали ?! 
Заряза те грубо и ясно. Откровено. Брутално, бих го нарекъл...
Такива са те...Не хора, а вълци!
Не плачи, моля те, скъпа...
Или...плачи, това ме възбужда.
Само да ти кажа какво стана с мъжа ти.-
За да разбереш, че не крия нищо от теб.
Ами какво ?!...Нищо.
Знаеш, че бяхме много близки с мъжът ти.
Беше ми искрен приятел.
Познавах му душата, и мислите, всичко...
Той беше много свестен човек.
...Не ти е казал нищо, нали ?
Знаех, че така ще постъпи.
Когато му разказах всичко, като му показах и снимките, след няколко дни сам се уби...Никой не е виновен, бях длъжен да му разкажа. Аз съм честен човек. Откровен. Премълчаната истина...
Добре, млъквам!
Много свестен човек беше!
Наистина-лека му пръст!