* * *
Часът е дванадесет и три.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Навън е адски студ.
Градът отдавна вече спи,
уморен от тежък труд.
Спомени в главата ми нахлуват
и изгонват тъй нужния ми сън...
На прозореца седях сама
и гледах нощното небе.
И питах мислено една звезда,
дали ще срещна някога момче,
което винаги ще ме разбира.
А тя жестоко се изсмя
/ не очаквах тъй да реагира /
и сърцето ми за миг замря.
„ Що за романтични мечти.
Кой днес се прекланя пред зората
или запълва свободните си дни
с безцелни разходки из гората?!...”
О, спри, моя красива звезда!
Не хули туй, за което копнея!
Не убивай в един миг това,
което ме кара да живея...
... И падна пречистващия дъжд.
Изми съмнения и болки.
Весели капки падаха в локвите
и стопляха пътьом сърцата ни.
Нежни тръпки побиваха мъртвите
ни досега от самота души.
Нямахме сили нищо да си кажем,
но не бяха ни нужни думи.
Светът отново се роди
в завивката на цветна пролет.
И с крила големи ни дари.
И подготви ни за дълъг полет.
Времето с нас лети
към мигове, които ни зоват.
И трудно е вече да се преброят,
заедно прекараните дни...
... Сега пак с тебе говоря,
моя красива и далечна звезда,
но този път за нищо няма да те моля,
защото знам, че ти не си добра...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ванда Все права защищены
