* * *
Часът е дванадесет и три.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Навън е адски студ.
Градът отдавна вече спи,
уморен от тежък труд.
Спомени в главата ми нахлуват
и изгонват тъй нужния ми сън...
На прозореца седях сама
и гледах нощното небе.
И питах мислено една звезда,
дали ще срещна някога момче,
което винаги ще ме разбира.
А тя жестоко се изсмя
/ не очаквах тъй да реагира /
и сърцето ми за миг замря.
„ Що за романтични мечти.
Кой днес се прекланя пред зората
или запълва свободните си дни
с безцелни разходки из гората?!...”
О, спри, моя красива звезда!
Не хули туй, за което копнея!
Не убивай в един миг това,
което ме кара да живея...
... И падна пречистващия дъжд.
Изми съмнения и болки.
Весели капки падаха в локвите
и стопляха пътьом сърцата ни.
Нежни тръпки побиваха мъртвите
ни досега от самота души.
Нямахме сили нищо да си кажем,
но не бяха ни нужни думи.
Светът отново се роди
в завивката на цветна пролет.
И с крила големи ни дари.
И подготви ни за дълъг полет.
Времето с нас лети
към мигове, които ни зоват.
И трудно е вече да се преброят,
заедно прекараните дни...
... Сега пак с тебе говоря,
моя красива и далечна звезда,
но този път за нищо няма да те моля,
защото знам, че ти не си добра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванда Всички права запазени
