ИЗМОРЕНА, ДУШАТА МИ...
Изморена, душата ми приседна на прага
като беловласа старица, треперяща и прашна.
Тихо съска часовникът-закачен на стената.
Спори за нещо със престарелия паяк.
Тихо е и нека е тихо - не ми се говори.
Очите ми кацнаха в ъгъла-пречупени птици.
И не помръдва стената, неподвижен е въздухът -
всичко е тихо, смирено, замряло.
Шепне часовникът, запъхтяна е старата баба.
И в прозореца слънцето се подпира на жълтите длани.
Сякаш и то е нездраво…прежълтяло, посърнало.
Нито топли, само гледа умислено.
Душата ми глуха, като водата на кладенец
неподвижна, студена, зелена…
Като птици очите ми съзряха небето,
после, покорни и празни, се свиха на пода.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены